***

В мазето на партийната централа на Етъров Сашко Свирепото също бавно се пробуждаше. Предния ден беше ходил до апартамента на онзи гад, който искаше да убие чича му Вихрен и беше научил от съседката леля Данче, че Юлиян бил заминал някъде и не знаела кога ще се върне. След безкрайна поредица порции бяло сладко в чаша с вода и няколко твърди като камък и смърдящи на гранясало олио домашни курабийки, Сашко успя да научи, че някакъв приятел на Юлиян бил оставил котарака му на отглеждане. На дълго и широко леля Данче разказа на Свирепото как вече й било омръзнало да чисти след Луцифер, който изял любимото й мушкато, опикал фикуса и направил завесите1 в спалнята на ресни. Въоръжен с търпението на системен администратор, Сашко изслуша цялата тирада на съседката и накрая се видя принуден и да вземе пликчето с домашни курабийки, които тя му беше приготвила за из път.
На връщане от квартал “Изток,” докато Сашко нервно висеше в задръстването на Орлов мост в един осмърдян автобус по линията 76 , телефонът му иззвъня. Погледна дисплея, но номерът беше скрит.
- Ало? - измърмори Свирепото.
- Сашко Свирепото ли е?
- Мда. Кой се обажда?
- Не е важно. Ще ви очаквам утре по пладне в Южния парк в беседката под Правителствена болница. Имам интересна информация за вас. Ако обичате, бъдете точен и елате сам! Предполагам, че знаете къде е2.
- Добре. А как ще ви позная?
- Аз ще ви позная, не се тревожете.
Сашко прибра телефона в джоба си и присви уста. Много мразеше някой да го командва, но още повече мразеше да ходи в парка. Всичкото това слънце и чист въздух го изнервяха до крайност. Още от малък Свирепото най-много обичаше да си седи в стаята и да си играе на компютъра или с бормашината на дядо си в килера.
Окрилен от радостни мисли, Свирепото стана и отиде да се изкъпе – снощи леля му Катка му държа дълга лекция за ползите от хигиената, докато чичо му доволно боцкаше салатката и кимаше одобрително. Сашко не беше особен любител на къпането, но след като му беше намекнато, че ако иска да стане лидер на младежката организация на партията е по-добре да започне да го прави поне през ден и да си сменя бельото и чорапите всеки ден, той реши да се прежали. Все пак политиката изискваше жертви.
Закъснял, но чист, Сашко изхвърча от мазето и скочи в първото изпречило му се пред очите такси, което за негов лош късмет се оказа голфа на Стинко.
Вече стабилно закъснял и олекнал с десетачка, Свирепото най-сетне откри въпросната беседка – Стинко беше отказал да вкара колата в парка и го беше зарязал на входа на Правителствена болница. Уменията, придобити от дългогодишна игра на Diablo се оказаха напълно безполезни при ориентиране в реална обстановка и Свирепото успя да се загуби няколко пъти из шубраците в парка, докато най-сетне стигна до мястото на срещата.
Почти се надяваше тайнственият непознат да си е тръгнал, но бе твърде неприятно изненадан когато видя телохранителите, обградили района. Свирепото се уплаши – от плика с кирливите ризи на Юлиян, той знаеше, че зад невинния собственик на рок бар в центъра на София, се криеше наемен убиец на мафията, или както те си го наричаха - “хигиенист”. Според някои прелюбопитни доклади, като млад Юлиян беше гастролирал в Босна и Херцеговина по време на войната там; беше вършил услуги и на сръбската мафия, но в последните пет години се беше оттеглил от активна задгранична дейност и работеше само на местно ниво. Сашко бе прочел всичко в големия кафяв плик и много добре знаеше, че Юлиян и небезизвестният “бизнесмен” Жоро Контето са приятели от деца и Контето вербувал Юлиян да му върши мръсната работа още навремето. Знаеше, че зад по-голямата част от показните разстрели в последните няколко години стоеше именно той.
Сега Сашко си помисли, че Контето го е подмамил тук, за да го отвлече или убие и така да попречи на мисията. Уплаши се адски, но не можеше да побегне, защото мутрите го бяха забелязали и вървяха към него. Хванаха го под мишниците, вдигнаха го и го понесоха към шатрата с луксозния градински стол, на който се беше настанил Контето.
Както винаги безупречно облечен с бял ленен костюм и бяла панамена шапка, Контето леко раздразнено почукваше с бастунчето си по токовете на лъснатите си обувки и пушеше пура. Разтреперан от ужас, Свирепото стоеше пред него и мигаше като плъх в брашно. Носът му потече и той го обърса в ръкава си - сенната му хрема, раздразнена от цъфтящите треви и летящите полени, се развихряше със страшна сила.
Един от телохранителите на Контето донесе от багажника на паркирания наблизо джип сгъваем стол и го сложи до Сашко.
- Седни, младежо! - кимна Контето към стола. - Изнервяш ме като ми стърчиш така.
- Благодаря!
- Ето, обърши си носа! - Контето извади от джоба си бяла носна кърпичка и я подхвърли на Сашко.
Той я взе, изсекна се и понечи да му я върне.
- Задръж я, подарявам ти я!
- Благодаря.
Свирепото се поуспокои малко – ако щяха да го убиват, едва ли щяха да го канят да седне и да му подаряват носни кърпички.
- Преди да ти кажа каквото и да е, искам да знаеш, че този разговор никога не се е случвал.
- Да, господине.
- Не ме прекъсвай! Сега ще мълчиш и ще слушаш, чак после ще задаваш въпроси!
Свирепото понечи да отговори, но си замълча.
- Ние двамата с тебе имаме една и съща цел – куршум в главата на Юлиян Донков. Както ти е известно, след онази случка в Ловния парк преди десетина дни, когато кретеноидчетата на чичо ти Вихрен така зрелищно се издъниха, той се покри и никой не знае къде е. Единственото, което знам със сигурност е, че все още не е напуснал страната. Това означава, че е тук някъде и единственият начин да го изкараме от скривалището му е да му вземем нещо, на което държи. Двете любими същества на Донков са приятелката му Габриела и котаракът му Луцифер3. Знам, че ти познаваш Габриела и си й адски навит. Искам от теб да я отвлечеш и да ми я докараш за заложница. Аз ще се погрижа за останалото. Имаш ли въпроси?
- Нали няма да я нараните?
Контето се разхили:
- Не, това удоволствие ще го оставим на теб. Знам, че много те бива с бормашината на дядо ти.
- Но аз я обичам! - каза Свирепото с блеснали от сълзи очи. - Никога не мога да я нараня!
- Ех, момче! - въздъхна Контето. - От мен да знаеш, че любовта е болка. Сега моите момчета ще те откарат до кооперацията на Габриела и като излезе, ще я заприказваш. Ето ти тази спринцовка – вътре има достатъчно да я приспи за цял ден. Шибваш й я и нямаш проблеми.
- Добре. - с треперещи пръсти Свирепото взе спринцовката и я пъхна в джоба си.
- Хайде, бягай!

***

Габриела въобще не забеляза черния джип, който я следваше по късия път от Редута до Изток. Паркира пежото си в пряката и влезе в единствения вход на старата, но добре поддържана номенклатурна кооперация, в която живееше Юлиян. Пощенската му кутия преливаше от спам, като от процепа стърчеше брошурка за безплатна Библия. Габриела обаче знаеше, че Юлиян принципно рядко си отваряше пощенската кутия и често му се случваше Електроразпределение да му отвие бушона, защото е забравил да си плати тока.
Качи се на третия етаж и натисна звънеца. Изчака малко, долепила ухо до вратата, после звънна пак. В апартамента нищо не помръдваше. Габриела поизчака още малко и тъкмо беше решила да си ходи, когато съседката леля Данче се показа на прага на апартамента си зад нея.
- Здравейте! - усмихна се Габриела. - Аз съм...
- Знам коя сте. Сигурно търсите Юлиян.
- Ами, всъщност, да.
- Няма го.
- Знам. Чудех се дали случайно не ви е казал къде отива?
- Не.
- Ахм...
- Ама заповядайте, влезте!
- Благодаря, аз всъщност бързам.
- Моля ви се, влезте поне едно кафе да пийнем. - леля Данче отвори по-широко вратата и Габриела видя опашката на Луцифер да се скрива зад ъгъла.
- Ах, и вие имате котка, значи.
- А, това е котаракът на приятеля ви. Ужасна твар! Ама заповядайте, моля! Не обичам така по стълбището да говоря. ОЗ полковник Ушаков от долния етаж е голям клюкар и по цял ден само слухти и дежури на шпионката.
Габриела реши все пак да влезе поне за малко. Юлиян й беше казвал, че откакто майка му и баща му починали, леля Данче решила да си го осинови и често му досаждала. Беше й казвал и че съседката имала развита разузнавателна мрежа и била добре осведомена по всички въпроси и клюки в околността. Габриела реши, че може би леля Данче е чула или видяла нещо, което да й е от полза.
Холът на леля Данче бе безупречно чист и подреден и именно за това Луцифер си го беше избрал за главна квартира. Сега се беше настанил на една от табуретките и подозрително гледаше Габриела, която приседна на ръба на канапето. След минута леля Данче се появи, понесла поднос с кафе и бисквити.
- Ще ме извините, но онзи приятел на Юлиян вчера изяде всичките курабийки. Останали са ми само бисквити.
- А, не се притеснявайте! Аз съм на диета. ...Кой приятел на Юлиян?
- Ами едно такова слабичко бледичко момче с очила. Малко странно ходи. Много особено се държа.
Габриела се зачуди кой ли може да е това – приятелите на Юлиян, доколкото ги имаше, бяха все или разни метъли и рокаджии, които висяха в бара му почти денонощно, или съотборниците му от ДиК, които в никакъв случай не отговаряха на описанието “слабичко и бледичко момче”.
- И той беше дошъл да го търси. - продължи леля Данче.
Габриела не знаеше какво да каже. Цялата тази работа й се струваше все по-странна и умът й не побираше къде може да се е дянал Юлиян. Първо беше решила, че се крие само от нея, но очевидно случаят не беше такъв и го търсеха и други хора.
Луцифер скочи от табуретката и, гордо вирнал опашка, отиде и се отърка в глезените на леля Данче и краката на масата.
- Ау, на баба момчето! Кой ми е най-хубавото коте? Къде са гълъбите, моето момче? А?
Луцифер измяука и помръдна върха на опашката си.
- Кой спа снощи при мене, а, моето момче? А това кой е? Това е кака Габи. А къде е татко ти Юлиян?
Луцифер пак помръдна върха на опашката си и изгледа Габриела с презрение. После скочи в скута й и най-безцеремонно се приготви да спи.
- Ама големи пакости прави този котарак. - въздъхна леля Данче. - Ако не ми се беше помолило толкова мило онова момче, щях да откажа да го взема.
- Кое момче? - Габриела съвсем се обърка. - Онова от вчера ли?
Изглежда всички мъже за леля Данче бяха “момчета”, което, в предвид възрастта й, си беше нормално.
- А, не. Един много симпатичен младеж. Такъв един набит, с къса коса, приятен глас и чаровна усмивка. Него и друг път съм го виждала.
- Аха.
Съдейки по описанието, това можеше да е някой от многобройния отбор по ръгби. Все пак беше нещо и Габриела реши, че пак ще трябва да ходи в Смърфис да поразпита.
- Случайно да си каза името?
- Ах, моето момиче, не помня. Това беше преди, чакай да видя... - леля Данче вдигна поглед и почна да свива пръсти и да си мърмори под нос. - Да, миналата събота беше. Помня, защото нямаше “Дързост и красота”. В събота и неделя не го дават. ...Или беше пт миналата, май.
- Аха, разбирам. - Габриела въздъхна и почеса зад ушите Луцифер, който мъркаше доволно в скута й. - Ами аз да тръгвам тогава. Благодаря за кафето!
- Ама постойте още малко!
- Не мога, ще закъснея за среща. - Габриела си погледна часовника и въздъхна драматично.
Премести котарака на канапето, който в знак на протест й пусна бримка на чорапа, и стана:
- Ето, вече закъснявам.
- Ех, вие младите, все бързате за някъде.
- Благодаря още веднъж и довиждане!
Габриела излезе и умислена тръгна към колата си. Черният джип с тъмни стъкла, който я беше следвал от нейния блок дотук и сега беше паркиран до контейнерите за смет, бавно отлепи от бордюра и тръгна след нея. Когато изравни, задният прозорец се спусна и оттам надникна Сашко Свирепото.
- Здравейте! - каза той с глуповата усмивка.
В първия момент Габриела не разбра откъде идва поздравът и се заоглежда.
- Как сте? - попита Свирепото и тя най-сетне го забеляза.
- Хъм, благодаря, добре съм! - Габриела изсумтя малко презрително и извърна глава.
Шофьорът спря джипа малко по-надолу по улицата и Свирепото свали прозореца докрай. В мига, в който Габриела мина покрай него, той ръгна спринцовката в ръката й и натисна буталото. Габриела изохка тихо и почти мигновено подгъна крака и се свлече на тротоара. Сашко отвори вратата и с помощта на седящата до него мутра, я вмъкна в колата. Никой не видя нищо.

-----------

1 Прекрасна дантела, донесена от покойния й съпруг от Виена.

2 Знаеше, разбира се. Преди няколко седмици, той, чича му Вихрен и най-верните му хора точно около тази беседка влязоха в люта схватка със силите на реда, които се опитваха да спрат протестния им поход към бункера на американския генерал-губернатор.

3 Не задължително в този ред.