Две седмици след последната си среща, братството пак се бе сърбало на обичайното място по обичайното време. Тишината, която обикновено цареше преди началото на срещите им този път бе нарушена от недоволното мърморене на неколцина от братята, които полугласно обсъждаха очевидния провал на хитрия план за елиминирането на Контето и/или Юлиян Донков.

Шпионите на братството бяха докладвали, че Контето е получил компрометиращата снимка, на която Донков се ръкува със смъртния му напоследък враг Женя Паркета, но Контето не реагира както се очакваше, въпреки че според доклада беше ходил в бара на Донков. Той, от своя страна, се беше снишил и покрил, но очакваната кървава саморазправа така и не се случи.

Неколцина от братята бяха доста бунтовно настроени и, подстрекавани от бащата на Стоматолога, който искаше отмъщение на всяка цена, бяха готови да правят салонен преврат и да свалят Хегемона от позицията му.

Самият той се бавеше – нещо твърде нетипично за него – и това дразнеше превратаджиите още повече.

Най-сетне вратата в дъното на балната зала се отвори с протяжно скърцане и Хегемона пристъпи към насядалите в кръг братя с призрачно приплъзване. Без излишни предисловия той откри заседанието:

- Братя, тази вечер сме се събрали да обсъдим единствена точка от дневния ред, а именно – временният неуспех на нашия хитър план.

- Каква чудесна идея! – изръмжа заядливо седящият отляво.

- Не ме прекъсвайте, братко! Знам, че сте твърде недоволен, знам и че заговорничите и ми готвите преврат, но искам всички да знаят, че подобни безобразия няма да позволя! Засега ще се направя, че нищо не е станало, но ако се повтори, ще има тежки последствия.

- Но вашият план се издъни. – изръмжа пак седящият отляво.

- Все още не се е издънил. – репликира Хегемона. – Днес нашите верни сътрудници изготвиха и изпратиха на Контето нов компромат срещу Донков. Този път съмнение за неговото предателство няма да има и последиците няма да закъснеят. Освен това един от нашите братя се нагърби с нелеката задача допълнително да подкокороса Контето, ако се наложи. Този път издънки няма да има и всичко ще бъде така нагласено, че онези двамата да се избият помежду си.

- Хм, вие и предния път бяхте много сигурен. – измърмори пак седящият отляво.

- Така е, но е имало непредвиден инцидент с първата снимка и Контето така и не е разбрал какво точно има на нея. Сега вече всичко е подсигурено и съмнения няма да има.

- Това е чудесно!

- С това нашата среща приключи. – Хегемона се направи, че не е чул поредната хаплива забележка отляво. – Знаете правилата. Приятна вечер!

***

На следващата сутрин, докато се потеше под щангите във фитнеса на известен столичен хотел, Юлиян си мечтаеше за постоянна ваканция на някой слънчев остров, където по цял ден да си лежи на плажа под палмите и, заровил крака в топлия пясък, да се налива с питиета с чадърчета. 

Искаше да се махне и бе задвижил нещата, но хубавите неща ставаха бавно и Юлиян продължаваше да се тресе от параноя и нерви. Беше се покрил и не ходеше почти никъде, а когато му се налагаше да излезе ходеше въоръжен до зъби, доколкото това бе възможно. Дори и сега Глокът му беше скрит под кърпата, небрежно метната на пода до него.

Като вървеше или караше по улицата имаше чувството, че някой го следи, но колкото и да се оглеждаше и пазеше, така и не можа да разбере дали страховете му са истински или параноята го беше ударила тотално.

Визитата на Контето онази вечер преди две седмици във Vertigo хич не беше за омаловажаване и, въпреки че оттогава не се беше случвало нищо обезпокоително, Юлиян знаеше, че рано или късно нещо щеше да стане. Някой му беше вдигнал мерника, но този път пипаха умело.

Малкото му частно разследване по случая със снимката беше стигнало до задънена улица. Малкото неща, които Троло му каза онази нощ в гората не му помогнаха особено и Юлиян продължаваше да разпитва къде дискретно, къде не чак толкова, всеки, който евентуално можеше да знае нещо по темата. Беше питал дори Габриела дали като е била с него си спомня той да се е здрависвал с някакъв странен лошо облечен тип, но тя най-категорично му каза, че щеше да си спомня, ако е имало такава случка в последно време.

Колкото и да си блъскаше главата, Юлиян не можа да разбере нищо и му оставаше да се надява, че ще успее да се измъкне преди този, който му беше вдигнал мерника, да успее да постигне целта си. Факт беше, че който и да беше този, беше адски хитър и умен да не тръгне във фронтална атака, а да действа подмолно и заобиколно чрез Контето.

Юлиян пусна щангата с трясък на пода, нахлузи боксьорски ръкавици и отиде да поблъска боксовата круша в другия край на залата, а после отиде и в басейна да преплува няколко дължини.

Беше време за отпуск и трябваше да си го вземе веднага.

Час по-късно, докато се размотаваше из съблекалнята, телефонът му иззвъня. Преди да вдигне, Юлиян погледна дисплея – беше Контето.

- Донков слуша – каза той със свито сърце.

- Здравей, съседе, как си? – по тона си личеше, че Контето пак ще иска услуга.

- Добре, благодаря!

- Би ли дошъл след половин час в клуба да пийнем по едно и да се видим?

Юлиян направо го сви под лъжичката – последното нещо, което искаше да прави е да се вижда с Контето. Верен на себе си, Юлиян беше решил да не се забърква в повече неприятности и да стои далеч от Контето, докато не разбере кой стои зад историята със снимката или не успее да напусне страната – което станеше първо.

- Там ли си още? – викна Контето в слушалката.

- Да.

- Извинявай, онзи път си поизпуснах нервите, но нали знаеш как стоят нещата в нашия занаят – трудно можеш да се довериш дори и на родната си майка.

- Нека е след час, ако не ти е проблем.

- Добре, ще те чакаме.

Юлиян се зачуди на множественото число. Обикновено тези разговори се водеха на четири очи и не на публични места, но от друга страна “Вселена Клуб[1]” се славеше с дискретността си – там никой нищо не виждаше и не чуваше.

Докато караше към клуба в центъра на София, Юлиян продължи да се навива и докато киснеше в поредното задръстване, параноята съвсем му хвана дайретата. Обзе го някакво много неприятно чувство, че всичко е на път да се обърка. Прииска му се в същия този момент да зареже всичко, да обърне колата, да си изключи телефона и да изчезне, без приказки и обяснения. Имаше достатъчно пари и беше още достатъчно млад, за да отиде някъде и да започне на чисто.

Юлиян запали цигара, погледна в огледалото за обратно виждане и даде ляв мигач. Задръстването не помръдваше и никой не го пусна да се престрои за обратен завой. Той дръпна от цигарата и реши, че все пак ще е по-добре да иде на срещата с Контето. “Иначе ще излезе, че съм гузен за нещо”, помисли си той и изключи мигача. “Да става каквото има да става. Ще ида на срещата да видя какво иска от мен този път, пък после ще го мисля пак.” Клаксоните зад него го изтръгнаха от размишленията и той успя да мине през кръстовището на жълто.

Юлиян паркира малко по-встрани, надявайки се да не му се наложи да се изнася бързо от района. Остави пистолета си на пътническата седалка и метна отгоре сака си – никой нямаше да го пусне вътре въоръжен.

Пред клуба, освен обичайните лъскави коли, беше паркиран и държавен мерцедес със синя лампа отгоре и жълта лепенка на НСО на стъклото. Пред входа се мотаеха обичайните дебеловрати момчета на Контето и си разменяха враждебно - любопитни погледи с дебеловратите момчета на държавна служба. Единствената разлика между двете групички беше в облеклото – едните бяха с черни найлонови тениски и дебели ланци[2], а другите се бяха натъкмили с костюми и вратовръзки.

Клубът тънеше в обичайния си сумрак. Юлиян за пореден път се спъна в женските крака, стърчащи от едно от канапетата и си фрасна капачката в ръба на стъклената масичка. Разтривайки коляното си с ругатни, Юлиян погледна въпросително бармана, който му кимна едва забележимо и му посочи стълбището към тоалетните.

Във фоайето с магазина за подаръци пред тоалетните имаше още телохранители, които претърсиха Юлиян отново.

Като се увери, че Юлиян няма оръжие и микрофони по себе си, гардът кимна на колегата си, който посочи с дулото на автомата към завеската зад щанда с евтини рекламни дрънкулки на клуба[3]. С тихо съскане на пневматика масивната врата отзад се отвори и Юлиян пристъпи в сравнително просторно помещение, оформено като игрална зала, опасана със сепарета с маси и кожени дивани. В далечния край имаше и сцена с пилон, който в този ранен час на деня беше празен.

Недалеч от сцената, в едно от сепаретата в дъното се бяха настанили Контето и някакъв тип в костюм, чието лице почти не се виждаше, скрито в сенките.

- Здравей, Юлияне, заповядай при нас! - махна му Контето.

Юлиян се приближи и видя, че другият човек е политикът Орлов, който бавно отпиваше турско кафенце и гледаше мрачно иззад очилата си.

“Работата стана дебела”, помисли си Юлиян и се настани в свободното кресло.

- Какво ще пиеш? - попита Контето в ролята на домакин.

- Кафе и тоник. - каза Юлиян и запали цигара.

След минута-две кръшна сервитьорка донесе поръчките и се изнесе от помещението почти на бегом. Юлиян забеляза, че през цялото време тя гледаше навсякъде другаде, но не и към седящите около масата.

- Как е животът, Юлияне? - поинтересува се Контето, за да прекъсне мълчанието. - Как е старата махала?

- Добре, благодаря. 

След тази размяна на реплики отново настъпи неловко мълчание, което Юлиян нямаше намерение да нарушава – беше решил да говори колкото се може по-малко, в случай, че разговорът се записваше. Той се облегна назад в креслото и задържа чашата с кафето, за да не започне нервно да барабани по облегалката. Орлов пушеше и сърбаше кафенцето, скрит в сенките, без да обели дума.

- Имаме нова поръчка за теб. - Контето най-сетне наруши тишината.

Юлиян смачка фаса в пепелника и веднага запали отново. Онова неприятно чувство от одеве пак го обзе и той съжали, че изобщо дойде.

- Става дума за Етъров. - отрони Контето с равен тон, а Орлов се прокашля многозначително.

Юлиян повдигна вежди и подсвирна през зъби, а вътрешно се прокле за любопитството си. 

- Политиците са рискова инвестиция и минават по другата тарифа. - каза той.

“Мамка му, мъртъв съм”, помисли си Юлиян. “Сега вече наистина съм мъртъв. Ако доживея до утре, ще съм късметлия.”

- Парите не са проблем. - Орлов най-сетне проговори. - Стига да свършите работата чисто и бързо.

- Юлиян е най-добрият професионалист. - каза Контето. - Аз лично гарантирам за него.

Юлиян отпи от тоника и се вгледа в на Контето. Той отвърна на втренчения му поглед, усмихна се многозначително и му смигна, но очите му останаха напълно безизразни. Юлиян продължи да го фиксира още няколко секунди и каза:  

- Добре, значи се разбрахме. Половината сега, останалото после. – допи си тоника и скочи от креслото. – Ще ме извините, но закъснявам за друга среща. Приятен ден!

Излезе почти на бегом от заведението и седна в доджа. Скри лице в шепи, разтърка очи и зарови пръсти в косата си. “Трябва да изчезвам,” помисли си той и разрови връзката ключове. Ключът от банковия сейф, в който държеше фалшивата си самоличност, се гушеше невинно между този за входа на кооперацията и този от гаража. Юлиян запали колата и подкара към банката.

Докато чакаше на опашката пред гишето си помисли дали да не се обади на Габриела, но след това реши, че ще е по-добре просто да изчезне и никой нищо да не знае. Опашката се влачеше едва-едва и Юлиян се изнерви. Чувстваше се гол и беззащитен без пистолета, който беше оставил в колата, а и един тип на съседната опашка непрекъснато го зяпаше крадешком, докато се правеше, че чете вестник. Най-сетне редът му дойде и Юлиян, придружен от служител на банката, слезе в трезора, докато онзи тип остана да виси на опашка.

След половин час Юлиян излезе от банковия клон, натъпкал в джобовете на сакото си фалшивата си самоличност и парите в брой, които пазеше за черни дни като тези. Огледа внимателно улицата, качи се в пикапа и подкара към къщи, за да помисли на спокойствие.

Луцифер го чакаше пред вратата, гладен както винаги. Юлиян го почеса зад ушите, сипа му храна в паничката, после внимателно заключи входната врата, седна на канапето и остави пистолета до себе си.   

Междувременно във Вселена Клуб Орлов допиваше третото си кафе, а Контето поръчваше първия си Chivas за деня.

- Нямаш грижи, Жорка. - каза Орлов. - Хората на Етъров ще му видят сметката.

- Сигурен ли си? – попита Контето. – Той е адски добър в оцеляването.

- А пък хората на Етъров са адски подли копелета.

- И все пак...

- Какво, да не стана нещо сантиментален изведнъж?

- Разбира се, че не. Който не ми е лоялен, не остава дълго между живите. Всички знаят, че съм безмилостен към предателите, а срещите на Юлиян с Паркета са си точно предателство. Смъртта му ще послужи за назидание на всички.

- Какво тогава?

- Нищо, просто си мислех, че би трябвало да свърша тази работа със собствените си ръце. Да го погледна в очите и да го застрелям като куче.

- Хайде стига глупости! Много стари филми гледаш напоследък. Тези изпълнения отдавна вече излязоха от мода. Момчетата на онзи психопат ще свършат чудесна работа, а и ти ще си извън подозрение, ако някой случайно реши да се разрови. Само дето малко грозно ще се получи, ха-ха! - Етъров наема само садистични копелета.

- Мда, прав си. – въздъхна Контето. – Би било прекалено милостиво от моя страна просто да го застрелям. Аз го обичах и му вярвах като на брат, а той през цялото време ме е лъгал.

- Е, чак пък през цялото време...

- Не се знае дали не ми е бил нелоялен и преди.

- Мисля, че ако беше така, ти днес нямаше да си жив.

- Може и така да е, но и сегашното предателство е повече от достатъчно. – Контето удари с юмрук по масичката толкова силно, че чашите издрънчаха. – Да видим какво ще направи Етъров! Ако се провали, няма да е късно да се намеся лично.

Контето си допи уискито и се надигна да си ходи.

- Ти тук ли оставаш? – попита той.

- Да, ще пийна още едно кафенце.

- Добре, хайде, чао!

Щом вратата се затвори, Орлов изсумтя презрително и извади мобилния си телефон.

- Гоше, здрасти. Орлов на телефона.

- А, здравейте, господин Орлов! - главният редактор на жълтия вестник “Смут”, Гошо Гошев, винаги се радваше, когато го търсят политици.

- Слушай, имам нещо много интересно за теб. Става дума за покушение.

- Записвам.

- Абе, не е много за по телефона. Ще взема да мина през редакцията. Ти там ли си?

- Да, ще ви чакам.

- Ще намина следобед.

Орлов отпи от кафето и набра друг номер.

- Кой там?

Орлов дръпна слушалката от ухото си - Етъров крещеше дори и по телефона.

- Добър ден, Орлов се обажда.

- Какво искаш?

- Нещо да ти кажа.

- Казвай де! Нямам цял ден за родоотстъпници като теб.

- Пратили са ти наемен убиец.

- Какво?!

- Искат да те убият.

- Това го знам.

- Слушай, Етъров, не се майтапя.

- И аз. Кой е този път?

- Чувал си за Юлиян Донков, нали?

- Да.

- Платили са му да те убие.

- Кой?

- Това не знам.

- Защо ме предупреждаваш? Аз съм най-големият ти враг.

- Предпочитам теб пред някой друг. Ти поне си предсказуемо луд.

- Ти как разбра?

- Това, че си луд или това, че искат да те убият?

- Не ми се прави на остроумен. – кресна пак Етъров. – Благодаря за предупреждението!

Орлов погледна с тихо учудване телефона си сякаш беше чул доброто старомодно тресване на слушалката и отново набра.

- Обаждам се да докладвам. – прошепна той в слушалката.

- Не е нужно да шептите, братко, ако ни подслушват, все ще ни чуят. – промърмори Хегемона.

- Мисията е изпълнена.

- Как мина?

- Всичко по ноти.

- Разкажете, братко.

- Някой скоро ще умре. Може да умре и повече от един.

- Това е чудесно. А как реагира Донков?

- Опита се да запази самообладание, но е много нервен. Направо побегна като гонен от шейтана.

- Значи се усети?

- И още как... – разхили се Орлов самодоволно. – Той не е никак глупав.

- Рано е да се радваме, братко. Донков може да избере по-лесния вариант и просто да изчезне.

- Няма.

- Защо сте толкова сигурен?

- Нека го наречем предчувствие.

- Добре. – въздъхна Хегемона. – Дано предчувствието ви се окаже вярно. 

- Всичко ще бъде наред. – увери го Орлов. – Този път нашата мисия ще успее.

- Дано. А сега приятен ден – търсят ме на другата линия.

Орлов потри доволно ръце и се загледа в кафените шарки по дъното на чашката. Всичко дотук се нареждаше по план, но имаше прекалено много неизвестни. Контето беше полудял от яд, а Донков беше очевидно крайно обезпокоен. Това беше доста опасна комбинация и стоеше въпросът кой ще си изпусне нервите пръв – от една страна Контето, който имаше лют и отмъстителен нрав, а от друга – Донков, който по принцип се славеше като спокоен и хладнокръвен професионалист. Орлов мразеше да няма контрол над ситуацията, но всякаква по-нататъшна намеса от негова страна, би го изложила на излишен риск, а ако имаше нещо, което да мрази повече от липсата на контрол – това беше риска. Както Хегемона отбеляза съвсем уместно, винаги съществуваше вероятността Донков да играе на сигурно и да изчезне още тази вечер с първия самолет, за който успее да си намери билет. Но от всичко, което беше чувал за Донков, Орлов беше сигурен, че щом веднъж я е приел, той ще си изпълни поръчката, независимо от обстоятелствата. Всъщност това беше единственото, което интересуваше Орлов – всичко останало беше добрият стар номер с дима и огледалата.

***

Юлиян седеше на канапето и плъзгаше пръст по дулото на пистолета до него. Трябваше да се успокои и да мисли ясно, но параноята го беше сграбчила и объркваше мислите му. Стана и си сипа питие от бара, после седна пак на канапето и се зазяпа в стената. Пак стана и отиде в кабинета – взе си лист и химикалка и се върна в хола. Сложи листа на масата и вдигна химикалката над него. Начерта права линия и после я задраска. Начерта нова и сложи малка чертичка в единия й край. Отдолу написа “К във V”, огради го с дебела елипса и се замисли отново. Отпи от уискито и скочи на крака. Постоя малко, загледан в листа и закрачи из обширния си хол. Излезе на терасата и внимателно огледа улицата, докъдето му стигна погледа. Облегна се на парапета и запали цигара.

Всичко в квартала изглеждаше тихо и спокойно в ранния петъчен следобед – майките бяха прибрали децата от отсрещната градинка за следобеден сън, а пенсионерите се бяха залепили за телевизорите и сапунените сериали. От време-навреме по уличката минаваше някоя и друга кола, една улична котка се покатери на преливащия контейнер с боклук в търсене на нещо за ядене, а едно хлапе претича иззад ъгъла.  

Луцифер се измъкна крадешком на терасата и се отърка в глезените му. Юлиян гледаше кестена, който полюшваше цъфналите си клони и се опитваше да изпразни главата си от страха. Замисли се откъде дойде той. Беше се страхувал и преди, беше изпитвал и парализиращ ужас неведнъж и можеше спокойно да го признае пред себе си. Но такава параноя досега не го беше хващала. Всичко започна с уж невинното посещение на Контето в бара му преди две седмици и оттогава Юлиян не можеше да се отърси от неприятното чувство, че някой го дебне. С всеки изминал ден положението само се влошаваше и от около седмица насам Юлиян бе обзет и от мрачни предчувствия. В началото си мислеше, че това са бабини деветини и просто е уморен и изнервен, но онова неприятно свиване под лъжичката се повтаряше отново и отново, докато днешната среща с Контето и поръчката не го хвърлиха в пълен ужас. За пореден път от три часа насам Юлиян се прокле за шибаното си любопитство и проклетото си спокойствие. “Отпуснах се напоследък,” помисли си той. “Станах домошар и сега не ми се тръгва, но ще трябва.” Той въздъхна и дръпна от цигарата. Трябваше да измисли начин да се измъкне. Щеше да започне с проверка на полетите извън страната и да се опита да си резервира билет за първия самолет към Франкфурт. Оттам щеше да хване самолет за някъде другаде.

Хвърли фаса най-невъзпитано на тротоара долу и се обърна. Луцифер лежеше на слънце пред вратата и го гледаше настойчиво все едно всеки момент ще му проговори. Юлиян се наведе, вдигна го и влезе в хола. Първоначално котаракът се опита да протестира, но се примири и се отпусна като дроб в ръцете на стопанина си.

- Станал си 100 кила, момче, време ти е за диета. Вече и по мацки не тичаш от мързел. - каза му Юлиян и го почеса по гушката. - Трябва да ти намерим нов стопанин, освен ако не искаш да дойдеш с мен.

Луцифер го изгледа и присви уши, после заби нокти в гърдите му, изкатери се на рамото му, скочи и се скри под масичката на телевизора. Юлиян разтърка одраното и изруга под нос, после отиде в кабинета и включи лаптопа. Докато чакаше да се заредят сайтовете за резервации на авиолиниите и псуваше интернет доставчика си, телефонът му иззвъня – беше Звяра.

- К"во става мен, еба ли снощи?

- Много любопитен си станал, перверзнико! Ти май откакто се задоми сексуалният ти живот съвсем замря и само с хорския се занимаваш.

- Е, хайде сега! На мен всичко можеш да кажеш, нали съм ти приятел.

- Не е за по телефона. - каза Юлиян.

- Слушай, мен, помниш ли, че бяхме говорили за кросче в Ловния Парк следобед?

Юлиян изруга мислено – предпочиташе да сведе излизането навън до минимум, докато не си уредеше бягството, но си спомни, че беше обещал на Звяра да идат да потичат още по-миналата седмица.

- Може. В колко часа предлагаш?

- Ми, аз сега имам малко работа, значи, да речем, в 4?

- ОК, в 4 ще те чакам при чешмата на велосипедната алея. Там можем да оставим колите.

- Добре, айде.

---

[1]  Да не се бърка с Ресторант на Края на Вселената, където могат да се наблюдават експлозивни явления от друг тип.

[2] С които спокойно можеш да закотвиш танкер.

[3] Made in China, разбира се.