Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.11.2006 09:42 - Глава 8
Автор: fugitive Категория: Забавление   
Прочетен: 1602 Коментари: 0 Гласове:
0



Юлиян паркира доджа в разкаляната странична алея и реши да изпуши една цигара, докато дойде Звяра. По едно време в далечината се чу шум от автомобил и Юлиян наостри уши. Никой не дойде – явно беше поредната двойка в търсене на съвременния вариант на кърската любов на задната седалка. Звяра закъсняваше както винаги и Юлиян си извади телефона да поиграе малко Sven, докато го чака. Изобщо не забеляза тримата, които се зададоха по алеята и тихо обградиха пикапа му. Единият се пресегна и го извлече от седалката на калната земя на няколко метра от колата. Първият ритник се стовари право в стомаха му и му изкара въздуха. Юлиян се опита да стане, но вторият удар го повали обратно на земята. Мощен ритник в бъбреците го запрати към пикапа и той си разби веждата в ръба на вратата. Заслепен от болката и кръвта, стичаща се в окото му, Юлиян се вкопчи във волана и се опита да докопа Глока от пътническата седалка. Единият от нападателите му метна мотоциклетна верига на врата и почна да го души. Юлиян успя да пъхне ръка под веригата и да се пребори за глътка въздух. Дробовете му изгаряха в агония. Онзи го дръпна рязко назад и веригата се впи във врата и пръстите му. Юлиян се опита да охлаби примката, за да си поеме въздух, но нападателят не отпускаше веригата нито милиметър. Стоманата се впиваше все по-надълбоко. Лицето на Юлиян почервеня и очите му изхвръкнаха докато агонизираше за глътка въздух. В последен пристъп на отчаяние той намери сили да придърпа веригата, без да усеща болката в почти премазаните кървящи пръсти на лявата си ръка и да глътне малко кислород. После дръпна веригата пак и някак си успя да си измъкне главата от примката. Омаломощен от борбата, Юлиян рухна на земята и, дишайки на пресекулки, си помисли дали Звяра ще дойде скоро. Първият нападател го сграбчи за косата, изправи го и го засили към близкото дърво. Юлиян се спъна, залитна и се свлече на земята, преди да стигне дървото. Двама от нападателите го повлякоха по страничната алея между дърветата и го тръшнаха на земята сред листа и кал. Юлиян се опита да стане и да се върне към колата, но отново бе повален на земята от серия ритници. Тримата се скупчиха над него и продължиха да го ритат където сварят. Отнякъде в ръцете на единия се появи парче оловна тръба и той започна да го налага по гърба и главата систематично със садистично удоволствие. Юлиян пак се опита да се надигне, но жесток удар в гърба го прикова към земята. Ребрата му изхрущяха и го прониза нагорещена болка. Следващият удар попадна на същото място и Юлиян закрещя в агония. С добре премерен удар един от нападателите му разби носа, после го фрасна по главата. Шурна кръв, която опръска кубинките на тримата биячи и бавно започна да попива в разкаляната от снощния дъжд и боя земя. Вече премазан от бой, Юлиян изостави всякаква мисъл за бягство и просто лежеше по лице в калта и се молеше да загуби съзнание по-скоро, за да не чувства болката. Усещаше как кръвта от разбитата му глава се стича през косата по слепоочието му и вдигна ръка, за да я обърше, но някой стовари подкованата си подметка върху дланта му и я прикова към земята. Всяко вдишване му костваше невероятни усилия, но Юлиян упорито продължаваше да се дави, въпреки чувството, че някой му забива нажежени ножове в тялото. Ударите продължаваха да се сипят и през замъгленото му съзнание се промъкна въпросът кога ли ще успеят да му счупят гръбнака и да сложат край на мъчението. Нападателите му, обаче, изглежда бяха експерти в садизма и продължаваха да го млатят бавно и систематично, без да му нанасят смъртоносни удари. След поредния злобен удар в главата, Юлиян най-после загуби съзнание, потъна в лепкав топъл мрак и се унесе в блаженство. Скоро след това ударите внезапно спряха. Изстрели, гневни викове, шум от боричкане и тропот от бягащи крака нарушиха горската тишина и изтръгнаха Юлиян от унеса. Той простена и се опита да надигне глава, за да види какво става. Цялото му тяло беше като прекарано през месомелачка и той изобщо не можа да помръдне. Остана да лежи неподвижно по лице и да чака, опитвайки се да остане в съзнание. Виковете и стъпките продължиха да се отдалечават и скоро останаха само обичайните горски шумове. Птиците пееха, вятърът шумолеше в листата, а близката рекичка ромолеше. Юлиян се люшкаше на границата между съзнанието и мрака. Със замъглен поглед гледаше обраслата с мъх кора на близкия дъб и поклащащата се туфа трева, изникнала в корените на дървото и се чудеше кога онези ще се върнат да го довършат. Чифт кални маратонки пристъпиха пред дъба и Юлиян затвори очи в очакване на нова серия удари. Някой го хвана внимателно за рамото и бавно го обърна по гръб. Завъртя му главата на една страна и му опипа врата за пулс. Юлиян изохка и бавно отвори очи. Видя разтревожената физиономия на Звяра, стиснал неговия Глок и бутилка минерална вода. Звяра беше видимо пищисан и погледът му нервно шареше между лицето на Юлиян и околните храсти. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на пистолета. Зад гърба на Звяра надничаше Хюи и усилено плюеше[1] на земята. Той, въпреки мургавия си тен, беше доста пребледнял и нервно бършеше устата си с хавлиен пешкир с логото на отбора. - Избягаха, мен. - каза Звяра. - Усмихнах им се с нож между зъбите... - Щяха да ме пребият до смърт. - промърмори Юлиян и си пое въздух с мъчително хриптене. - Почти са успели. Добре ли си? - Ти как мислиш? Добре че дойдохте. - К"ви бяха тия, агенти, бе човек? Да не си сгазил лука нещо? - Не знам, човече, ще да е цяла леха. “Мамка му!” помисли си Юлиян “Минавам на план Г”. Вдигна здравата си ръка и опипа главата и лицето си. После почна да си опипва ребрата. Болеше го адски и то навсякъде, но това беше по-добрият вариант – поне не му бяха строшили гръбнака. Погледна окървавените си пръсти и промърмори: - Главата ми кървав фенер с разтрошени стъкла... - Вместо да ми цитираш Гео Милев, ми кажи дали можеш да станеш. - Звяра бързо се окопитваше. Беше виждал какви ли не кръвопролития по кръчмите[2] и ръгби игрищата и прекрасно знаеше, че макар и доста грозна картинка за момента, стига да нямаше нищо счупено, Юлиян щеше да се оправи сравнително бързо. - Дай ми малко вода, моля те! Звяра безмълвно му подаде бутилката и измъкна пешкира от ръцете на Хюи, който продължаваше да трие уста и да си смуче зъбите. Сгъна кърпата и я пъхна под главата на Юлиян. - Слушай, трябва да те закарам в Пирогов. - загрижен каза Васил. - Никакви болници! - изръмжа Юлиян и бавно се надигна. Светът се завъртя пред очите му и той побърза да легне пак. След първоначалния шок и адреналина, сега болката в строшените му кости и премазаните пръсти го върхлетя със страшна сила, а главата му запулсира с бесен ритъм. - Не ми се прави на герой, мен! Колко пръста виждаш? - Звяра вдигна два пръста пред носа на Юлиян. - Колкото и да ти е дебела главата, такъв бой с оловна тръба сигурно ти е докарал сътресение. Ако не можеш да станеш, ще те носим с Хюи. - Васе, ти си ми приятел, нали? - Мда. И то отдавна. - Тогава, моля те, ме покрий някъде, докато се пооправя и не ми задавай въпроси. - Добре, но първо трябва да те види лекар. Не ми изглеждаш хич добре. - Нищо ми няма! - простена Юлиян и пак се надигна. Този път успя да се закрепи в седнало положение, въпреки че главата му се въртеше като след бутилка Savoy менте и усещаше тялото си като след нескопосано инсцениран сблъсък с парен локомотив. От разбитата му глава продължаваше да се стича струйка кръв, а охлузеното от мотоциклетната верига на врата му бързо ставаше мораво. - Аха, да! Чуваш ли бе, Хю? Нищо му нямало! - Звяра пъхна глока в ластика на шушляковото си долнище и пристегна връзките. - Така ще си простреляш топките, копеле! Пусни предпазителя! - Ставай да те водя на доктор, мен! Хайде! - Звяра го задърпа за ръката. - Само си увий пешкира на главата, че ще ми оцапаш новата тапицерия. - Вземи моята кола. Хюи ще ни следва с твоята. - Добре, мен! Хайде, че ще мръкне скоро, а до вилата ми има бая път и то гаден. Предпочитам да карам по светло. Ще ми поостанеш малко на гости. Малко е аграрно и кенефът е навънка, но има ток и вода, а и в селото има един много добър фелдшер. Ще си правим и скари-мари и ще пием бири-мири – изобщо купон. Въздухът е хубав там, ще оздравееш за нула време. Но първо ще те заведа при зет ми малко да те закърпи и да те види на рентген, защото хич не ми изглеждаш добре. Юлиян си пое дълбоко въздух и се опита да протестира, но нещо го преряза в ребрата и, вместо да се дърпа, се съгласи: - ОК, мерси, Васе! Цял живот ще съм ти задължен. - Няма проблеми, мен! Няма проблеми. - Звяра метна ключовете на Хюи и му каза: - Закарай колата пред нас и кажи на жената, че отивам на риба за две седмици. Да не ме чака! Ако почне да те разпитва, направи се, че още не си научил български. - OK, кептън! - И да не ми я потрошиш, че после аз тебе ще те потроша! И не забравяй скоростите и съединителя! Хюи го погледна объркано и вдигна вежда въпросително. - Колата, бе! Ти какво си помисли! - A, ОК. - Айде и умната! И на никой нито дума! - Йес, кептън! Звяра погледа минута-две как Хюи се мъчи със скоростите и съжали, че му даде ключовете. След известна борба, Хюи най-сетне уцели със скърцане правилната позиция на лоста и бавно подкара по просеката към Симеоновско Шосе. - Готов ли си да тръгваме? - обърна се Звяра към Юлиян, който продължаваше да седи на земята. - Ще можеш ли да пътуваш или да викна линейка? - Добре съм, няма проблеми. Само ми подай ръка да стана. Звяра протегна ръка и вдигна Юлиян от земята, после го подхвана през кръста и го поведе към доджа. - Ще трябва първо да минем през нас да си взема някои неща. - каза Юлиян, след като полегна на задната седалка. - Не, мен, първо отиваме в клиниката на зет ми и после ще ходим у вас. - Добре, ама той не беше ли пластичен хирург? - Да, то не пречи – тъкмо няма да ти останат белези, а и той преди работеше в Пирогов.   Прословутата клиника на пластичния хирург на богатите и известните, д-р Георги Ножаров, MD, MC, GP, MP[3], беше скътана в една горичка преди Бистрица. Васето предвидливо се беше обадил, че кара пациент и докторът ги посрещна на портала, без да задава излишни въпроси. Докато вратата безшумно се плъзгаше встрани, за да пропусне пикапа, Ножаров надникна и огледа Юлиян, който се беше унесъл на задната седалка. - Това не ми прилича на травми от ръгби – пророни докторът. - Не ставай смешен! – каза Васил. - Добре са го подредили твоя приятел. – каза Ножаров и се настани на предната седалка. - Изглежда по-страшно отколкото е в действителност – опита се да замаже положението Звяра. - Това аз ще го преценя – каза докторът. – Хайде, карай, че сестра ти ще ми откъсне главата, ако пак закъснея за вечеря. Васето паркира сред облак прах на чакълената алея до страничния вход. - Ще ида да докарам носилка – каза докторът. - Че ти персонал нямаш ли си? – вдигна вежди Васил. - Имам, но колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Нали сам така заръча? - Мда, мен, прав си. Юлиян се размърда на задната седалка и отвори дясната врата. - Аз мога и сам – каза той. - Чакай, ще ти помогна. - Ти по-добре паркирай това чудовище отзад, че тук много бие на очи, пък аз ще му помогна – каза Ножаров. - Добре, къде да ви търся после? – попита Звяра. - Иди седни в кабинета ми и чакай там. Аз ще дойда като приключим с твоя приятел. Ето ти ключа. - Добре, мен. Докторът поведе Юлиян, който се опитваше да не се олюлява по един от страничните коридори към една от манипулационните и го сложи да седне на леглото за прегледи. - Няма да питам какво и защо е станало – само ми кажете къде и с какво ви удряха. – каза докторът, докато си миеше ръцете и слагаше ръкавици. - Ритници с подковани кубинки, верига и метална тръба. – каза Юлиян и добави. – Навсякъде, най-вече в бъбреците, по гърба и главата. - Предполагам, че е излишно да ви питам къде точно ви боли, но ще започнем с главата. – Колко пръста виждате? Юлиян впери поглед в двата пръста, които докторът беше вдигнал, примижа и каза малко несигурно: - Ами... Три? Докторът въздъхна и си свали ръката. - Ясно. – промърмори той и повика дежурната сестра по интеркома. - Мисля, че имам счупени ребра. – каза Юлиян и протегна ръка към гърба си. – Тук нещо изхрущя, а и ме боли жестоко. - Мда, ще ви прекараме и през рентгена. Сега ще дойде сестрата да ви подготви, а аз ще ви зашия главата. После ще ви наместя счупените кости, ако има такива, и ще се погрижим за всичко останало. - Добре. - Искате ли нещо за болките? - Ако може, няма да е зле. Едвам издържам вече. Звяра се беше изтегнал на кожения диван и четеше стар брой на списание “Плясък”, който беше забърсал от бюрото на секретарката, която си беше отишла отдавна. - Айде бе, какво стана? – Звяра скочи и хвърли списанието, когато зет му най-после се прибра в кабинета си. - Хубавите неща стават бавно, Васко. – каза Ножаров. - Как е Юлиян? - Ами, разбита глава, мозъчно сътресение, едно счупено и две пукнати ребра, лошо срязани пръсти на едната ръка и много синини, охлузвания, особено по врата, и натъртвания. Добрата новина е, че няма вътрешни наранявания, което предвид очевидно жестокия бой, си е чист късмет. - Оф, завалията! – въздъхна Звяра. – Мога ли вече да си го прибера? - Не знам какви са ви били намеренията, но аз искам той да остане тук за през нощта, за да съм спокоен и сигурен. Притеснявам се да не стане някой вътрешен кръвоизлив и да изпуснем човека. - Аз мисля, че така ще е най-добре, но Юлиян какво мисли по въпроса? - Той е толкова дезориентиран от сътресението и лекарствата, че изобщо не знае къде е и какво става с него. - В съзнание ли е? Мога ли да го видя? - Да, ще те заведа. Ножаров беше настанил Юлиян в луксозна самостоятелна стая в дъното на коридора на последния етаж, където обикновено “отсядаха” най-ВИП от ВИП пациентите на клиниката, които обичаха дискретността. Няколкото подобни стаи бяха отделени от останалите с врата с матирани стъкла, която отвън се отваряше с код. - Както виждаш, нежелани гости не могат да дойдат. – каза Ножаров, докато набираше комбинацията. - Впечатляващо. – пророни Звяра и поклати глава. - Нали? Юлиян лежеше възнак и дремеше. Току що обръснатата му глава блестеше под светлината на нощната лампа, а бинтованата му лява ръка лежеше върху завивката. При шума от отварянето на вратата той по навик пъхна ръка под възглавницата в търсене на пистолета. - А, ти ли си. – промърмори Юлиян и се обърна бавно на другата страна. - Аз съм. Как си, приятелю? - И по-добре съм бил. - Няма страшно, ще се оправиш. - Ъхъ. Кога ще тръгваме? - Утре. Докторът иска да преспиш тук тази вечер за всеки случай. Утре ще дойда да те взема и ще те водя на вилата. - Ъхм. – Юлиян пак се унасяше. - Ами добре, аз тогава ще те оставям да си почиваш. Ето ти ключовете от колата, аз ще си хвана такси. - Ъхм, добре. Чао! - Чао, мен! Звяра затвори внимателно вратата, за да не събуди Юлиян, който вече похъркваше. - Ако си към вас, ще те закарам. – каза Ножаров. - А, идеално. - Само изчакай 10-ина минути да инструктирам сестрата и тръгваме.   На другия ден към обяд Звяра слезе от едно такси пред входа на клиниката и тръгна право към кабинета на зет си, откъдето двамата отидоха при Юлиян. Той тъкмо довършваше закуската си и зяпаше през прозореца. - Как си? – попита Звяра. - Явно ще оживея. – каза Юлиян и бавно се надигна от леглото. – Ще тръгваме ли вече? - Да. - А дрехи донесе ли ми? - Ъ-ъ... Не. Нали ще ходим у вас? - Да, ама как ме виждаш да дефилирам по стълбите на кооперацията по болнична нощница?! Съседите ще откачат. - А дрехите от вчера? Юлиян извъртя очи и изпуфтя: - Абе, копеле, мен бият по главата, а ти затъпяваш! Ножаров, който се беше облегнал до вратата, прихна. - А, да, прав си. – каза Звяра. - Не само, че бяха кални и окървавени[4], а и бяха доста съдрани и лично ги пуснах в инсинератора. - Да бе, ясно! – каза Звяра. – Имах лек блонди момент. - А пари донесе ли? – поинтересува се Юлиян. - Ъм-м...имам 50 кинта в брой и още към 300 в картата. - А как ще платим на доктора? - Не се притеснявайте за плащането. – каза Ножаров. – Клиниката си е моя и никой не ми държи сметка. - Е, не може така! – каза Юлиян. – Поне дарение мога да направя. - Момент. – Ножаров се смути. – Ей сега се връщам. След малко докторът се върна със син болничен панталон и раздърпана сива тениска и кафяв книжен плик. - Това тук са ви лекарствата. – каза той и подаде плика на Юлиян. – Написал съм инструкция за антибиотиците. Има и болкоуспокояващи, но не прекалявайте с тях, защото са доста силни. - Добре. – каза Юлиян и взе плика. - Болкоуспокояващите най-добре аз да ги пазя, че знам как болят ребра. – намеси се Звяра. – Да не вземеш да ги ядеш като бонбони. - Няма. – каза малко обидено Юлиян. - Корсета не го махайте поне 25 дни, докато ви позараснат ребрата. Можете да го мокрите, но не го махайте. - Добре. А другите превръзки? – попита Юлиян. - Ще трябва да ги сменяте. Някой ще трябва и конците да ви извади. - Там има фелдшер, той ги умее тези работи. – намеси се Звяра. - Добре. – каза Ножаров. – А това тук са дрехите. Не е върха на модата, но не е и болнична нощница. - Определено. – съгласи се Юлиян и отиде зад паравана да се преоблече.  След малко се появи, пременен в дрехите на доктора. - Хайде да тръгваме вече, Васе, че стана пладне. - Тръгваме. – съгласи се Звяра. - Благодаря ви, докторе. – каза Юлиян. - Няма за какво. Това ми е работата. – каза Ножаров и стисна протегнатата му ръка. – Ако има нещо, обадете ми се веднага. - Добре. – каза Звяра. – Айде, мен, тръгваме, че път ни чака. Предния ден Юлиян беше събрал един сак с дрехи и бельо. На дъното беше скрил кутия патрони и новите си документи, а в един страничен джоб беше наблъскал няколко бона в брой за всеки случай. Трябваше само да си вземе лаптопа и да остави Луцифер на отглеждане у съседката леля Данче. Това щеше да бъде лек проблем, имайки в предвид настоящия му стряскащ външен вид, но щеше да прати Звяра да свърши тази работа[5]. След половин час обикаляне около блока на Юлиян, за да се увери, че няма подозрителни елементи, Звяра паркира доджа в гаража и се качи до апартамента му. - Всичко е наред, мен! - докладва Звяра. - Добре, да вървим тогава. С помощта на Звяра Юлиян успя да изкрета по стълбите и, след като огледа апартамента си, отиде в банята да се изкъпе и обръсне. Един час по-късно измит, преоблечен и натъпкан с болкоуспокояващи, Юлиян дремеше на задната седалка, докато Звяра, настъпил газта до ламарината, юркаше доджа по магистрала Тракия към вилата си.

[1]    Ами как да не плюе след като скинарът не си беше мил ушите отдавна. [2]    Самият Звяр безкрайно много обичаше кръчмарските сбивания и се включваше в подобни мероприятия с особена радост и бригадирски ентусиазъм. Свидетелства за това бяха неколкократно чупеният му нос и множеството белези по скалпа, поради които на места косата му растеше под особени ъгли.
[3]    Никой не знаеше какво точно означават всичките тези титли, но докторът имаше цяла стена с дипломи, удостоверяващи правото му да ги ползва. [4]    Понякога дори и Tide за супермайки не може да се пребори с петната – с накисване или без. [5]    Въпреки характерния прякор и всяващия респект външен вид, Звяра беше душа човек и, когато нямаше нож или клечка между зъбите, беше самият чар.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: fugitive
Категория: Забавление
Прочетен: 186005
Постинги: 45
Коментари: 236
Гласове: 304
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031