Политическата обстановка в страната беше обтегната до неузнаваемост, което даваше на атмосферното налягане нови възможности да нагнети обстановката, да изпрати торнадо в Пловдив, което отнесе части от Альоша в един кал на главната1, а някои казват, в родината му. Бедствието бе последвано от наводнения редуващи се с неестествен адски. Пред Народното събрание се изсипаха рояци насекоми и депутатите побързаха да излязат за пореден път във ваканция, използвайки напастта като още един повод да не ходят на работа2.
Единствен Борче Борисовски смело се бореше пред камерите с бедствията като неуморно гасеше спонтанно избухващите, къде от жегата къде не, пожари и поливаше с пестициди всякаква гад, дръзнала да пъпли върху мирните граждани. Пророци и народни лечители предсказваха голям мор и чума и, естествено, края на света след президентските избори и появата на Антихриста в лицето на Етъров. Ала мор така и не се появи, дори по кокошките, въпреки контрабандния внос на птиче месо от Румъния.
Вихрен Етъров, в тон с времето и природните явления, се обяви публично за бич божий, обяви опонентите си за дяволски подлоги и изчадия и ги постави извън закона. “Кафявият лидер”3 обсеби медийното пространство поради факта, че неговите политически врагове се отдръпнаха, подплашени от безчинстваха на подчинените му, и само Мити Писалката остана като негов единствен опонент с планове не за кървава, а за нежна революция в обществото и нов световен ред под пъстроцветното знаме на дъгата.
Всеки ден заедно със своя вице-президент и главен PR Доктор Кучков, Етъров бълваше огън и жупел от екрана на телевизия МЛАТ по адрес на разложеното от жега и прогнило от дъждовете общество, призоваваше към възраждане на българския дух и традиции, пълно оттегляне от ЕС и НАТО и изгонване на американския ботуш от базите в страната.
Организираният референдум за влизане в ЕС предстоеше и прогнозите бяха плачевни. Ако на президентските избори лятото активността на гласоподавателите едва докрета до 19%, сега референдумът за ЕС едва ли щеше да надвиши 10%.
На народа най-сетне му беше писнало от пасмината професионални политици, обсебила политическата върхушка в страната от години и реши да си избере за държавен глава един клинично болен и за първи път беше спокоен и уверен какво да очаква от него. Както знаете, Господ пази пияните и лудите и по този начин вече и цялата държава4.
Етъров организираше факелни шествия и бдения по цялата страна и гореше по площадите американското и европейско знаме. Антиглобализмът му достигна такива размери, че повечето дипломатически мисии връчиха протестни ноти и заплашиха да напуснат страната5. Следващата стъпка беше де-реституция и национализация на заграбеното народно имущество от слугите на капитализма и организираната престъпност. Етъров искаше да пречисти страната с огън и тамян и винаги след него по митинги и тържества вървяха тълпа свещеници от бившия алтернативен синод с иконата на Дякона и кадяха тамян с кандилниците си, припявайки си “Алелуя”. Поповете анатемосваха наред враговете на народа и прогонваха от църковните имоти “онези поганци” от предишния официален синод.
Майкъл Блумфилд с интерес наблюдаваше събитията и отразяваше с ентусиазъм новините от тази бедна революционна страна. Той вече не смееше да говори английски на улицата и направо се пресели в Смърфис пред широкия плазмен телевизор. Беше се договорил със собственика на кръчмата да го пусне да спи под навеса на барбекюто на двора, защото го беше страх да ходи вечер сам по улиците.
Сред чужденците, живеещи в страната,6 пълзяха какви ли не слухове, особено след като полицията тръгна да ги проверява по адресна регистрация. Всички редовни посетители на Смърфис упорито шушукаха на по халба бира, че властите имат списък и снимки на всички чужденци в страната и наказателните отряди на Президентството нощем ходят по домовете им и правят погроми или направо ги пребиват по улиците.
На тези експати, които бяха ходили в офиса на имиграционните власти на столичния булевард „Мария Луиза“ да си подновят визите или личните карти, им бяха отказали и им бяха дали три дни да напуснат страната. Тези, които бяха достатъчно глупави да не го направят, биваха натоварвани в камион посред нощ и стоварвани директно на първия полет за извън страната.
Блумфилд беше чул всичките тези истории и беше решил да се махне колкото е възможно по-скоро. Тази страна му беше писнала с променливите си настроения и буйни нрави. Куба вече му се виждаше като много добър избор и той упорито искаше преместване. Но за негов най-голям ужас, това което получи, беше оттеглянето му от оперативна работа и назначаването му като преподавател в Академията в Благоевград. Последните събития в страната изискваха засилване на дейността й, а именно производство на нови агенти и попълнения за тайните служби.
Майкъл много добре знаеше какво означава това. Впиянченият му мозък проумяваше предстоящите промени и опитът му на агент проговори. Преподавателската работа в крайна сметка не беше толкова лоша, а също можеше да се изкарат малко пари от цялата работа и нямаше да му се налага да спи в двора на Смърфис7. Блумфилд набра един телефонен номер и каза на чист български:
- Искам да заложа 500 000 долара на Вихрен Етъров. Клиент 007 се обажда...

***

Два дни преди референдума в края на ноември кортежът на Етъров летеше по Цариградско шосе в посока Президентството. Две коли на НСО бясно обикаляха около лимузината на новия президент и надуваха клаксони и сирени. Вътре се возеха вицето Доктор Кучков и г-н президентът Етъров. Kучков като главен PR на Етъров нареждаше както обикновено след прегледа на нашата и чуждата преса:
- Гледам и не вярвам на ушите си...каква наглост и какво безочие. Ние ще ги научим да ни уважават и зачитат, така както аз почитам вас, себе си и нашата свята идея.
- Ахм... – пророни Етъров, който изобщо не слушаше своя съратник и мислеше за готварската книга с политически рецепти “Моята чорба”, която пишеше в момента.
- А паметникът пред НДК, това висше творение на изкуството е възстановен, подготвил съм пламенна патриотична реч по повод обновлението на този символ на съвременна България, който сега ще превърнем в символ на новото възраждане и просветление!
Малко пред кортежа леко и спокойно се връщаше от родното си село, кореняк софиянецът Господин Софиянски. Господин, познат в професорския квартал и като Дедо Боже, караше с 40 старото си запазено жигули с черни номера8. Господин предвкусваше сладко-киселата и резлива боза на сладкарничка “Пчела” и неустоимите каре толумбички в компанията на някоя от бабите реститутки, които обичаха да си пият кафето там. Той искрено се гордееше, че живее на аристократичнaта не само по име улица “Цар Иван Асен II” и се смяташе за истински аристократ по душа, принуден да живее сред дребни червено-буржоазни издънки. Отзад в багажника беше наредил част от тазгодишната реколта сладка от смокини, бели череши, вишни, една касетка компоти от кайсии и една касетка домашна лютеница, а тихото им подрънкване по неравните надупчени пътища предизвикваха лека тревога и блага усмивка, породени от евентуални злополуки с бурканите и мисли за прословутите палачинки на жена му. Древното радио на колата свиреше стари градски песни и Господин доволно си заподсвирква “Целувката на Ана”.
Изведнъж в огледалото за обратно виждане Господин видя връхлитащия го кортеж. Опита се рязко да извие, но беше късно. Чу се оглушителен трясък и в асфалта пред жигулито на Господин една шахта внезапно изригна и образува кратер с големината на средноголяма столична дупка.9 В последния момент пенсионерът успя да спре колата, която закова на сантиметри от димящия кратер.
Пилотната кола, приближаваща с бясна скорост отзад закачи жигулито леко, но достатъчно да го завърти около оста му на 360 градуса. Ударът беше неочакван за личния шофьор на президента, който се вряза в багажника на жигулито с убийствено скърцане на спирачки и вой на сирена. Предното стъкло на държавната лимузина избухна и стъкла, примесени с вишнево сладко и лютеница се изсипаха върху цвета на нацията, сиреч президентския тандем.
Етъров изпищя “Атента-а-а-т!!!”и закри лицето си с ръце. Доктор Кучков седеше като гръмнат и примигваше зад опръсканите си със сладко очила, облизвайки се бързо и примлясвайки.
Катастрофата, може да се каже, беше безобидна, а кратерът можеше да бъде обяснен и с природните катаклизми10.
Господин Софиянски разтреперан се огледа и видя как от спрелите коли изскачат едри бръснати момчета в кафяво и се насочват заплашително към него. Господин натисна копчето на вратата надолу и примря от ужас. Едра ръка с бокс премина с трясък през страничното стъкло и изпрати нещастния пенсионер в безсъзнание.
Етъров се окопити, свали стъклото на бронирания мерцедес, показа се наполовина от него и закрещя:
- Убийте я тази долна гад! Аз съм безсмъртен! Мен никой не може да ме убие!
В този момент първият куршум се заби във високото лидерско чело и така се подписа в новата история на България, правейки Етъров мъченик и първия български президент, жертва на атентат11. Вторият свръхмощен куршум се заби в падащото тяло, като го вкара в колата и го стовари в скута на все така опуления вице Доктор Кучков, който все още не вярваше нито на очите, нито на ушите си.
В настъпилата суматоха никой не забеляза високия мъжки силует, който се отдели от ствола на едно от дърветата от другата страна на булеварда и потъна в сумрака на Борисовата градина. Малко по-надолу, почти на светофара на Орлов мост, на спирката на тролеите стоеше слисания Исмаил, опасан с експлозиви. Потната му ръка конвулсивно стискаше детонатора, който се показваше от ръкава на ризата му. Пред очите му някой го изпревари. Той искаше да се промъкне през задръстването на кръстовището до колата на президента и да стане войн-мъченик за вярата си и да се пренесе блажен при Аллах. Думите, които крещеше съзнанието му – “Аллах акбар!”, се смесиха с клаксоните и отлетяха с бензиновите пари в небето над София. Исмаил се обърна и се смеси с тълпата към подлеза.

***

Още същия ден беше обявено извънредно положение в цялата страна и отмениха предстоящия референдум. Страната потъна в едноседмичен траур и политическият елит насрочи дата за нови избори. На политическата сцена изгря звездата на Борче Борисовски като новия основен опонент на Мити Писалката. Бат Борче натрупа сериозен медиен рейтинг покрай бедствията, сполетели родината и след добре планираните му медийни изяви, народът намери в негово лице нов обединител-спасител.
Сашко Свирепото бе намерен в безсъзнание след опит за самоубийство с личната си наследствена бормашина и бе спешно откаран в неврохирургията на Военна болница с опасност за живота. Смъртта на чичо му донесе смърт и на бизнеса му със залагания, защото той нарочно беше свалил името на чичо си в дъното на списъка с потенциалните жертви, демонстрирайки ниска вероятност за близката му кончина. Приетият залог от 500 000 долара при 1:20 беше убийствено висок и неизпълним. Сашко изпадна в пълно умопомрачение не толкова заради загубата на сладкия си бизнес, а заради отишлата с чичо му в гроба възможност за кариера в политиката и публична слава. ...От малък му се караха да не си играе с бормашината и сега наистина имаше защо.

***

Габриела все пак реши да отиде на панахидата за 6 месеца от смъртта на Юлиян, организирана от ДиК. В черно изглеждаше много отслабнала и дори тъмните очила не можеха да скрият бледото й лице и сенките под подпухналите от плач очи.
Първия месец след ужасните й преживявания като пленница на Контето и освобождаването й при полицейска акция, последвани от ужасната новина за смъртта на любимия й, тя прекара в частна клиника. За съжаление, силните антидепресанти, с които я тъпчеха там не й помогнаха особено и тя реши да се опита да се върне към нормалния си живот, въпреки непрежалимата загуба.
Следващите месеци се потопи в работа и незначителни ежедневни занимания и се опита да намери утеха и подкрепа при приятелките си. На тях обаче вече им беше писнало от постоянно избухващата в ридания Габриела и скоро тя се оказа сама с работата си и планина мокри от сълзи носни кърпички вечер до леглото си.
Беше си накупила една торба DVD-та с романтични мелодрами и вечер седеше сама в хола си, ядеше бонбони “Болеро” и подсмърчаше пред екрана. Вече не излизаше почти никъде, защото където и да отидеше, се сещаше за Юлиян и пак й се дореваваше.
Защо плачеше вече и тя не знаеше, но не можеше да спре да мисли за него. Юлиян би сметнал, че това се дължи на егоизма и увереността й, че тя е нещо специално и на нея подобни неща не се случват и на отказа й да приеме реалността. Това, разбира се, беше вярно в известна степен, но постоянно нажаленият й поглед и вечно търкалящите се едри сълзи бяха доказателство за скръбта и самотата й.

***

В църквата беше полутъмно и пусто. Само около масата с помена се бяха събрали съотборниците му и, стиснали запалени свещи, слушаха свещеника, който пееше и размахваше кандилото.
Габи също взе свещичка и я запали. Чинията с жито, хляба, виното, сложени пред портрета, от който Юлиян се усмихваше жизнерадостно и монотонното пеене на попа й подействаха ужасно депресиращо и тя се зазяпа в иконостаса, за да не ревне отново. Като й омръзна и това, започна да разглежда интериора на църквата. В далечния ъгъл на един от столовете седеше някакъв мъж с брада, който й се стори много познат. Габи се опита да го разгледа по-подробно, но той беше седнал така, че по-голямата част от лицето му тънеше в сянка. Виждаше се само леко кривият нос и част от долната челюст, покрита с кестенява брада.
Габи не можеше да се отърси от странното чувство, че този мъж й е познат и го заразглежда с неприкрит интерес, опитвайки се да се сети къде го е виждала.
Непознатият беше с черен костюм и дълго черно палто и гледаше свещеника, замислено опрял пред себе си върховете на изпънатите си пръсти един в друг. На съседния стол имаше черна шапка с периферия, кожени ръкавици и някаква брошура. Габи пристъпи няколко крачки в страни, за да си осигури по-добра видимост и забеляза стоманения пръстен на показалеца на дясната ръка на непознатия. Юлиян имаше същия и го носеше по същия начин.
Непознатият я погледна за миг и Габи бе готова да се закълне, че това е Юлиян – този стоманен поглед не можеше да бъде сбъркан. “Това е невъзможно – той е мъртъв!”, помисли си тя. “Падна с колата си в реката и се удави. Имаше доста очевидци. ...Но така и не откриха тялото и погребаха празен ковчег...” Споменът от погребението я разстрои и очите й отново се напълниха със сълзи.
- Ами-и-и-ин! – изпя свещеникът и прекъсна мислите на Габриела.
- Амин! – повториха останалите и някои непохватно се прекръстиха.
Габриела пак погледна към непознатия, но той се беше облегнал назад и седеше съвсем скрит в сенките. Тя пристъпи към масата и се включи в разсипването на помена по пластмасовите чинийки.
Васил взе чаша вино и една от вече пълните чинии и отиде при непознатия.
- За бог да прости. – каза той и му смигна.
- Бог да го прости! – отговори Юлиян и взе чинията и чашата.
Васил гледаше Юлиян с хитра усмивка и клатеше глава:
- Брей, мен, ама ти даже и пластична операция на лицето не си си направил!
- Че защо да си правя? - изгледа го Юлиян с удивление. - Аз и без това съм си хубав. Само да се развалям...
- Как ти хареса видеото от погребението ти?
- Ковчегът беше много стилен – имаш вкус. И речта ти беше много трогателна.
- Радвам се, че ти е харесала...доста се постарах.
Васето се ухили и пак му намигна.
- Виждам, че и Габи е дошла. - пророни Юлиян със зле прикрита вина в гласа. - Много мило от нейна страна. А по-добре ли е вече?
Васил сви рамене и заби поглед в официалните си обувки.
- Хайде, че трябва да ходя да прелея гроба ти с вино. - каза той.
- А, да, относно гроба... Плачещото ангелче ми идва малко в повече. Не подозирах, че си способен на такова нещо...
Звяра доби сериозно изражение:
- Мен, аз нямам нищо общо. Не знам кой е. Може да е Габи. Иди я питай, ако искаш.
- Е, добре. Остави го тогава, но не знам как ще обясниш топката за ръгби зад гърба му.
Звяра пусна една гузна усмивка и разпери безпомощно ръце. Юлиян отчупи от хляба и го задъвка, преглъщайки го с виното. Изяде житото и измъкна от джоба си кърпа, с която обърса пудрата захар от устата и брадата си. Допи виното и стана:
- Хайде, върви, че хората взеха да ни зяпат! – Юлиян потупа Звяра по рамото. – Аз ще тръгвам вече. Благодаря ти за помена!
- Пак ще се видим, нали? – попита Васето. – Още ти пазим номера в отбора.
- Ще се видим, нека малко поутихнат нещата.
Юлиян си нахлупи шапката, сложи си ръкавиците, натъпка брошурата в джоба на палтото си и бавно тръгна към изхода. Бутна тежката църковна врата и излезе под бледото ноемврийско слънце. Потръпна от пронизващия леден вятър и нахлупи шапката си още по-ниско. Стиснал пистолета в джоба си, мина невъзмутимо покрай един от многобройните полицейски патрули, плъзнали по улиците след атентата срещу президента Еътров и обявяването на извънредно положение, и отпраши към хотела си с колата под наем.
Васето се върна при опечалените членове на ДиК, които умърлушено се суетяха около масата и допиваха останалия алкохол.
- Извинете! – Габриела дръпна Звяра за ръкава на черния му костюм за сватби и погребения. – Кой беше онзи човек, който току-що си тръгна?
- Един стар приятел от чужбина. – отговори Васето и пусна чаровна усмивка.
- А как се казва? - поинтересува се тя.
- Мартин.
Недалеч от входа на църквата под една плачеща върба на пейка седяха двойка опечалени. Млад мъж в строг черен костюм и нахлупена, кой знае защо, на обратно масленозелена военна шапка нахално зяпаше полицаите. До него седеше с чанта на коленете млада дама в тъмнолилав костюм и печално гледаше след колата на Юлиян.
- Знаеш ли, малко ми е мъчно, че историята свърши – каза тя и зарови в чантата си. – Юлиян ще ми липсва.
- Е, все някога трябваше да я приключим. – каза младият мъж.
- За какво ще пишем сега?
- Е, как за к’во, бе, душа! За Академията, разбира се! Хайде да си ходим вече. – мъжът се надигна и си сложи слънчевите очила.
Двамата тръгнаха под ръка с лукави усмивки и се изгубиха между дърветата.

1 Уверявам ви, изразът е точен, майна ;)

2 Другата причина беше напълно разбираемият им ужас от новия президент, който искаше да разстреля парламента.

3 Ами да, асоциациите сами си ги направете.

4 За това малко се пие у нас! Пийте повечко, редовно и не му мислете!

5 Носеха се слухове, че на следващото си заседание Съветът за сигурност на ООН щял да обсъди ситуацията в страната, както и че ОССЕ ще изпрати наблюдатели в България.

6 Още известни като “легални извънземни” и “експати”.

7 Все пак идваше зима, която, ако се съди по летните катаклизми, щеше да се превърне в ледена епоха.

8 Нямаше намерение да ги сменя, защото полицаите по вътрешно правило на кодекса на честта не спираха пенсионери в бели жигулита. Просто от тях нищо не можеше да изкарат пък и редовно се оказваха бивши колеги в пенсия.

9 Според теорията за големия БУМ, спонтанното възникване на дупки по софийските улици е едно от доказателствата за произхода на вселената.

10 Винаги те са виновни за дупките по улиците.

11 Все някога ще ги настигнем американците.