Братството се бе събрало в някогашната бална зала на стара необитаема къща в центъра на столицата, бивш кметски и банкерски дом, но повече позната като бившето китайско посолство. Помещението, както и цялата къща, бе в окаян вид - порутено, прашасало и обвито в паяжини. Прозорците бяха толкова мръсни, че почти не пропускаха бледите отблясъци от самотната улична лампа отвън, която беше единственият източник на светлина, процеждаща се между кестеновите листа. Огромните кристални огледала по стените бяха оцелели като по чудо през всичките тези години самотна безстопанственост, но бяха прашни и нашарени със сиво-кафеви петна и допринасяха към призрачната атмосфера.
В средата на салона бяха подредени в кръг дълбоки олющени кресла, които в момента бяха заети от тъмни фигури облечени в черни раса с качулки на главите, които криеха лицата им в сенките.
В центъра на масата горяха седем свещи и очертаваха призрачните силуети на присъстващите. Сред тях висок мъж в бяло държеше книга и дълъг рицарски меч. Никой не познаваше никого, но всеки си имаше теории и подозрения кои са съседите му по място. Цареше гробно мълчание в очакване да заговори Хегемона. Едра капка се откъсна от обвития в паяжини полилей високо над тях и глухо се пръсна в дебелия слой прах на пода.
- И така, почитаеми братя, събрали сме се тази вечер, за да обсъдим предстоящите си действия. – започна Хегемона и се прокашля, за да прочисти гърлото си. – Настъпи моментът да поемем контрол над страната, да сложим край на всички безобразия и да наложим нов ред по старите нрави и обичаи. Ще започнем с организираната престъпност. Изглежда е постигнат някакъв баланс на силите и първоначалният ни план да изчакаме и да ги оставим да се самоизядат помежду си няма да успее. Възлагахме огромни надежди на човека на Контето, Донков, да прочисти основните играчи, но той се оказа твърде лоялен, дискретен и безпогрешен.
- Добре, как ще постъпим тогава? – попита един от силуетите.
- Моля, не ме прекъсвайте и не задавайте ненужни въпроси! – изръмжа Хегемона. – Както всички много добре знаем, Контето е алчен, подозрителен, мнителен и отмъстителен – достатъчно е да му се подшушне, че Донков вече не му е лоялен и работи срещу него и проблемът е решен. Ние дори пръст няма да имаме в цялата работа. Те ще се избият помежду си.
- И как точно ще стане това? – поинтересува се мъжът, седящ от дясно на водача. – Доколкото ми е известно, Донков е златното момче на Контето и той му има доверие. А и вие сам казахте, че Донков е лоялен на Контето. Как така изведнъж нещата ще се обърнат?
- Изпратил съм хора да следят Донков – както ви е известно снимки лесно се подправят, пък и на Контето малко му трябва да го хване параноята. – каза Хегемона. – Колкото и добър да е в работата си, Донков е смъртен като всички нас, ако мога да цитирам любимия си автор, даже и внезапно смъртен, а и далеч не е единственият човек за мокри поръчки на мафията. Най-добрият в София – да, но не и единственият.
- Добре, а как ще се отървем от Контето? – попита друг от седящите в кръга.
- Донков ще го убие. – отговори Хегемона и очите му просветнаха под качулката, която очертаваше старческия череп и хвърляше сянка върху тънкия му орлов нос.
- Е сега вече съвсем се обърках. – промърмори недоволно седящият отдясно.
- Няма нищо неясно. Много просто: насъскваме Контето срещу Донков, който е достатъчно умен да се усети накъде отиват нещата и ще убие Контето.
- Добре, а как ще се отървем от Донков после? – настоя отново същият човек.
- Имаше една много хубава книга навремето – Библията1. – обади се седящият в най-тъмния ъгъл. – Там казваха, че блажени са невежите. Мисля, че тази фраза добре обобщава случая.
- Искам главата на това копеле Донков на тепсия. – промърмори недоволно седящият от ляво на Хегемона. – Искам го мъртъв и не ме интересува как ще стане това. Ако вие не искате да го направите, аз лично ще се заема.
- Братко – каза Хегемона – Разбирам желанието ви за мъст, но в този случай ще трябва да оставите личното отношение настрана в името на висшата цел. Синът ви ще бъде отмъстен, когато му дойде времето. От Донков ще се отървем, но засега ни е по-полезен жив.
- Майната й на висшата цел! – изригна мъжът. – Това копеле мръсно уби сина ми и аз искам отмъщение.
- Господине, предполагам много добре ви е известно по чия поръчка действа Донков, така че вие ще си получите отмъщението. А ако пък случайно и той загине в процеса – значи така наречената поетична справедливост съществува. – каза водачът помирително. – С това, господа, нашата среща приключи. Време е да се разделим и да запазим в тайната на мълчанието работите си. Моля, излезте един по един дискретно и се заемете със светските си дела. Предстоят ни велики дни! Краят на нашето дело едва сега започва! Пожелавам ви приятна вечер и, моля, съблюдавайте протокола при напускане на сградата.

***

Контето бе човек на рутината. Той си беше създал добре установени навици и ги спазваше с фанатичнo-педантична страст. Сутрин обичаше да закусва на ливадата до басейна в обширното си имение в стил ранен мутренски барок на ул.“Панорамен път“ в полите на Витоша, преглеждайки сутрешната преса и пощата, докато поредната му любовница ровичкаше с позлатената лъжица в половинката грейпфрут, без да обели дума.
Тази сутрин беше като много други преди нея и вероятно още много след нея. Контето седеше по бял халат с шарки ала Версаче, четеше вестник и с наслада отпиваше от кафето. Срещу него на масата, застлана с безупречно искряща бяла покривка, седеше осемнадесет-годишната2 изгряваща звезда на турбо-поп-фолка Мичка, ровичкаше из грейпфрута и тайно си мечтаеше за три мазни мекици, обилно поръсени с пудра захар, както ги продаваха в хоремага на мегдана в родното й село.
Мичка бе дошла в големия град преди три месеца с мечтата да стане богата и известна и усилено работеше в тази насока с всички части на тялото си, но носталгията по родния дом не я напускаше и често тайно си поплакваше, особено когато Контето не се прибираше по цяла нощ и тя оставаше самотна със спомените си. Снощи обаче си беше останал вкъщи и Мичка беше щастлива и доволна от живота. Все още превъзбудена, тя се пресегна към захарницата и без да иска бутна чашата с боровинков фреш върху сутрешната поща, която седеше на сребърен поднос до захарницата.
- Внимавай какво правиш! – кресна Контето. – Нямаш никакви обноски на масата и си като слон в стъкларски магазин, но поне гледай да не събаряш разни работи!
- Извинявай. – смутено каза Мичка и очите й се напълниха със сълзи.
Контето грабна салфетката от скута си и попи почти черния сок от големия кафяв плик, който беше най-отгоре, след това взе ножа от подноса и го отвори. Оттам изпадна цветна леко размазана снимка, разпечатана на мастилно-струен принтер, част от която беше безвъзвратно съсипана от боровинковия сок, но на другата ясно се виждаше Юлиян Донков, който се здрависваше сърдечно с някой. Лицето на другия човек бе скрито от голямо петно сок, но беше видно, че е доста едър и очевидно няма абсолютно никакъв вкус за облекло. Фонът бе още по-размазан и беше трудно да се определи къде и кога е правена снимката. Единственото, което можеше да се каже със сигурност беше, че снимката е правена на публично място на открито и, съдейки по официално облечените хора – на социално събитие.
Контето потрепери въпреки топлото майско слънце и огледа плика още веднъж. – Пощенският печат беше от София с вчерашна дата. Подател, разбира се, нямаше, а неговият адрес бе напечатан на стандартно офисно етикетче. Докато Контето въртеше плика из ръцете си, в скута му изпадна и сгънат на две лист. С леко разтреперани пръсти той го разгъна и прочете единственото изречение, напечатано там: “Докато котката я няма, мишките играят хоро.”
Параноик по природа и обстоятелства, Контето съвсем го втресе и забрави и кафето, и закуската. Отиде в кабинета си, стиснал снимката и листа и извади от чекмеджето на писалището си мощна лупа. Запали настолната лампа и се взря в снимката. Тя очевидно беше правена с мобилен телефон и това обясняваше гадното качество.
Контето извади омачкана кутия цигари и си запали една, въпреки че ги беше отказал. Отиде до бара в ъгъла и си сипа солидна доза Chivas, седна на бюрото и пак се загледа в снимката. Макар и размазани, отзад се виждаха градина с плетени маси и столове, но такива места имаше много. Полускрита и в гръб зад Донков се виждаше блондинка, която можеше да е приятелката му, но и това беше в реда на нещата. Самият Донков се беше нахилил угоднически до уши на човека, с когото се ръкуваше. “Кой беше този?” – запита се Контето и жлъчно изруга Мичка и нейната непохватност. Загледа се пак в неидентифицирания мъж, но освен лошо скроения костюм и смешните шпицарки3, от него не се виждаше нищо друго.
Контето се облегна назад и направи няколко димни кръгчета. “Явно ще трябва да питам Донков.” – реши той и посегна към телефона, но се спря, защото се сети, че има важна среща на обяд. “Ще взема да му ида на гости следобед.”, заключи Контето и скри снимката, бележката и лупата в куфарчето си. “Може да има някакво обяснение. Ако ми се стори гузен, обаче, май ще трябва да предприема мерки, колкото и да не ми се иска.”

***

Още сутринта Юлиян реши сам да отвори бара и да се прави на барман цяла вечер. Габриела беше излязла с приятелки по женски и го отсвири най-брутално, така че вечерта му беше изцяло свободна.
Малко след 5 часа следобед Юлиян тъкмо беше свалил пейките от масите и критично оглеждаше чашите над бара, когато помещението се изпълни с охраната на Контето. Юлиян ги изгледа изпод вежди и най-невъзмутимо взе да бърше една халба, по която имаше следи от червило. – Контето беше идвал по това време и друг път – да пийне едно, преди да са дошли клиентите и да си поговорят за добрите стари времена, но като че ли никога не беше идвал с толкова много охрана и винаги се обаждаше преди това.
Контето слезе величествено по стълбите и се настани на столчето точно срещу Юлиян.
- Добър ден! – поздрави той.
- Здрасти. – каза Юлиян и посегна към бутилката с Chivas.
- Дошъл съм да те питам нещо, не да пия.
- Слушам те. – Юлиян остави халбата и бръкна в хладилника под бара за бира.
- Какво ровиш там? – кресна Контето, а охраната му посегна към оръжията си и се приближи заплашително.
- Взимам си бира. – Юлиян си дръпна ръцете от бара и отстъпи. – Ти какво си помисли?
- Дръж си ръцете така, че да ги виждам! – излая Контето.
- Добре, но първо ще си взема бира, понеже съм жаден. – каза Юлиян и поклати глава в недоумение.
- Не, не! Дръж си ръцете тук отпред и недей да ровичкаш под бара, че ме изнервяш!
- Е, добре, няма да пия бира. – Юлиян вдигна ръце помирително и ги подпря на бара. – Ама какво ти става, бе шефе?
- Нищо. Няма значение.
Контето внимателно сложи снимката на безупречно лъснатия барплот и попита:
- Какво ще ми кажеш за тази снимка?
Юлиян я погледна бегло и сви рамене:
- Какво да ти кажа? – Снимка, размазана, лекьосана с нещо лилаво, правена с телефон, разпечатана на скапан мастилено-струен принтер.
- Виж пак!
- Мда, аз се ръкувам с някой. И к’во?
- Кой е този някой?
Юлиян взе снимката и се взря в нея.
- Ебали му майката! Аз се ръкувам с много хора. Какво лошо има в това? – той я остави обратно пред Контето и си запали цигара.
- Внимавай в картинката, момче! – каза Контето. – Гледай нещо да не объркаш конците, че да не плачеш после!
- Разбира се. – каза Юлиян. – Аз винаги съм много внимателен. Не искаш ли все пак да ти сипя едно?
- Не, ще тръгвам вече, че имам още работа. Пък и не искам да ти плаша клиентите.
- Добре, чао!
- Довиждане! И пак ти казвам – умната, за да не ти се стъжни.
Контето и хората му се изнесоха и Юлиян остана сам. Погледна си часовника – до отварянето оставаше още половин час, през който имаше време да обмисли случката. Досега такова чудо не му се беше случвало. Контето беше мнителен и параноичен и Юлиян беше виждал какви ли не изпълнения – достатъчно беше Контето да се усъмни в някой и за най дребното нещо и животът на този нещастник се превръщаше в ад и доста често не продължаваше още много дълго. Контето беше безпощаден и кръвожаден тип и понякога Юлиян просто отказваше да участва в играта, ала той самият никога не беше давал повод за подозрения. Контето му вярваше и знаеше, че е лоялен и не го закачаше по никакъв повод – стигаше му да знае, че винаги му е на разположение за по-важните поръчки и толкоз.
Сега, обаче, тази случка беше много странна. Юлиян се замисли къде е ходил напоследък и с кого се е срещал, но доколкото можа да си спомни, такъв смешен тип не познаваше, още по-малко пък да се беше ръкувал с него и то така радушно. Юлиян се напсува, че не огледа снимката по-добре, защото колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че цялата работа е някаква постановка. А май към снимката ще да е имало и някакъв текст, защото колкото и параноичен и мнителен да беше Контето, една размазана снимка от светско парти, на което Юлиян се здрависва с някой, едва ли щеше да предизвика такъв ефект.
Сега беше негов ред да паранояса и то с основание. “Мамка му!”, помисли си Юлиян и докопа бутилката с Jameson. “Мамка му!” Отвори шишето, взе си чаша и я напълни почти догоре. Отпи голяма глътка и започна да мисли кой ли му върти тези номера. Много хора му искаха главата, но не знаеха, че искат точно неговата. Други знаеха, но не смееха да я вземат. Ползваше се с протекциите на Контето, който беше дал да се разбере, че ако падне и косъм от главата му или някой закачи приятелката му и котарака му, ще стане твърде неприятно. В началото имаше няколко опита да се отърват от него, но те завършваха още преди да са започнали и то доста кърваво. Юлиян още си пазеше една стара изрезка от вестника с гръмкото заглавие “Кървава баня в Долна Баня” от последния опит да го убият, след който повече никой не си и помисли да го прави.
Значи или беше някой нов играч, или някой от старите най-после беше измислил по-елегантен начин да го извади от играта. Това, обаче, значеше, че и Контето е аут, защото Юлиян прекрасно знаеше, без да се ласкае излишно, че мутрите имаха страх от шефа му, именно заради неговата лична безпощадна ефективност, въпреки че на младини и Контето си бе цапал ръцете неведнъж.
Юлиян знаеше, че рано или късно нещо подобно щеше да стане – никога не си беше правил илюзии, че ще умре от старост. Сега се радваше, че поне получи някакво предупреждение, но все още хич не му се умираше. Беше малко раздвоен какво да прави – от една страна беше лоялен, но от друга страна винаги си беше мечтал да сложи кръст на всичко това и да се омете нанякъде с парите, които беше натрупал за тези години. Във всеки случай, каквото и да станеше, след като Контето веднъж го е заподозрял, спокойствието му бе на път да свърши и определено му беше време да се маха.
Наближаваше шест часа и скоро редовните клиенти щяха да започнат да пристигат. Юлиян се изкуши да удари ключа и да се отдаде на пиянство в собствения си бар цяла нощ, но после реши, че това няма да му помогне по никакъв начин да си реши проблема. Вместо това щеше да продължи да се държи така, все едно нищо не е станало, защото всъщност нищо не беше станало и да проведе едно малко частно разследване по въпроса. Щеше да разбере кой е в дъното на цялата интрига и да реши какво да прави в движение – можеше да предупреди Контето, а можеше и да не го предупреждава. В зависимост от обстоятелствата, можеше и да му се наложи да го убие, но това беше доста крайна мярка, до която Юлиян не искаше да прибягва, ако е възможно.
После щеше тихомълком да си събере багажа и да замине някъде, където щеше да си живее спокойно и приятно. Междувременно, трябваше да стане още по-внимателен и отпреди, добре да си пази гърба и да порови из интернет за информация за приятни слънчеви места за живеене. - Можеше да се засели в Кейптаун – там, казват, климатът бил приятен, а и Южна Африка няма споразумение за депортиране с България. Можеше да иде и в Нова Зеландия, да си купи ферма за овце и да ходи на ръгби мачове, а можеше и да се засели на някой тихоокеански остров и по цял ден да се търкаля на плажа и да пие коктейли. Възможности имаше много, но първо трябваше да оправи бакиите тук.
Още утре сутринта щеше да поразпита тук-там и да разнищи историята със снимката. Щеше да започне с “приятелски” разговор с Мето Троло – тъпата като гъз мутра, която, обаче знаеше всички клюки и интриги на подземния свят. Троло не беше от най-приказливите и може би щеше да има нужда от убеждаване, но Юлиян реши да не жали средства и усилия, за да се добере до някакво смислено обяснение за снимката.
Юлиян допи уискито, сипа си пак и наду “Raining Blood” на Slayer за повдигане на духа. Огледа любимия си бар – имаше го от доста време и беше вложил в него сърце и душа. Беше прекарал много приятни часове тук – обичаше да се събира с приятели да си пият и да си слушат любимата музика. Правеха си купони и тематични вечери, а понякога си пускаха концерти с мултимедийния проектор на един чаршаф на стената срещу барплота. Два-три пъти в месеца имаше и жива музика, но тогава ставаше страшна навалица, защото барът не беше чак толкова голям.
Юлиян беше купил помещението с парите от първата си поръчка, още по времето когато на тавана на сградата се помещаваше старото рок радио на Звяра, който слизаше след работа да си допива и да обръща масите. Тук беше и сватбеният му купон миналата година, а рождени дни и други поводи се празнуваха най-редовно и с много алкохол. Заведението, съвсем уместно кръстено Vertigo, си имаше редовни клиенти, които често помагаха с метенето, но в ранната вечер идваха и разни юпита, работещи в околните офис сгради и министерства, които си тръгваха щом пуснеха по-тежката музика. Юлиян отдавна беше спрял да брои счупените чаши и потрошеното обзавеждане, защото понякога ставаха и кръчмарски сбивания между пияни метъли, които често той самият изритваше нагоре по стълбите. За цялото това време, обаче, полиция не беше идвала и големи проблеми не бяха ставали.
Малко след 6 дойдоха първите клиенти и Юлиян се хвана здравно на работа, за да забрави мрачните си мисли. “В крайна сметка нищо не е станало, за да си развалям рахата”, помисли си той по някое време , малко преди да изрита и последните клиенти към 3 сутринта.
На няколко преки от Vertigo, Контето седеше в неговия любим бар на покрива на известен централен хотел, пиеше поредния си Chivas за деня и се чудеше какво да прави. Параноята го тресеше здраво и малко му оставаше да се върне в бара на Юлиян и лично да му пусне куршум в главата. Единственото, което го спираше беше фактът, че в момента, в който Юлиян изчезнеше от играта, Контето също беше пътник и това му беше добре известно. Всички знаеха, че Контето не си поплюва и Юлиян изпълнява поръчките си с ужасяваща ефективност. Другите „донове“ също си имаха наемни убийци, но повечето бяха тотални аматьори и често омазваха нещата, докато Юлиян винаги успяваше. Беше плашещо хладнокръвен човек и ужасно точен стрелец, а и обучението му в армията навремето и легендите за стажа му по разни съседни страни си казваха думата.
Контето въздъхна и отпи от уискито. Замисли се, че цялата тази история можеше и да е нагласена работа и някой да се опитва да натопи Юлиян. Ако ставаше дума за някой друг, Контето нямаше да се поколебае и усъмни нито за миг във вината му, но в случая ставаше дума за Юлиян, с когото се знаеха още от хлапета, и който му беше пословично лоялен. Понякога Контето се чудеше каква е тази честност, но знаеше, че Юлиян предпочиташе да си гледа спокойствието и не иска да се забърква в лайната като сменя лагера. Контето беше чувал какви ли не брадати истории за опитите на конкуренцията да вербува Юлиян; неведнъж се бяха опитали и да го убият, но след една касапница в Долна Баня, където Контето прати цяла бригада на помощ на Юлиян, опитите бяха преустановени.
И ето че сега, след толкова години вярна служба, Юлиян май се беше заиграл с някой друг или поне така изглеждаше. Контето си поръча още едно уиски и реши да изчака и да види какво ще стане. Така или иначе от тази снимка нищо не ставаше ясно и, преди да предприеме крути мерки, му трябваха някакви по-читави доказателства. Това не беше типично за него, но и случаят не беше типичен.

1 А защо си мислите, че има само една Библия и цитатът е точно от нея?

2 Всъщност беше на 16 и половина, но изглеждаше по-възрастна.

3 Леко поизлезли вече от мода мъжки обувки в стил “Малкия Мук”, известни още като “луноходки”.

част, малко ръшната, но все пак интересна. Плащат ли ви, за да правите реклама на ирландското уиски?

не ни плащат - ние просто си го обичаме ;)