Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.11.2006 10:20 - Глава 15
Автор: fugitive Категория: Забавление   
Прочетен: 1863 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Юлиян отвори поредната бутилка бира и пропсува жегата за кой ли път в последните няколко дни. Таванът на Звяра беше доста комфортен, но нямаше климатик и Юлиян усещаше как мозъкът му бавно се задушава в собствен сос – беше му толкова горещо, че чак го лазеха студени тръпки. Потеше се като идиот, беше му задушно и го беше хванал съклета, а отгоре на всичкото нощем не можеше и да спи от жега.
Размотаваше се само по боксерки и час по час си навираше главата под студената чешма в ъгъла. Вече с нетърпение чакаше Васето да се върне, за да го пусне долу в апартамента да се изкъпе като хората, да му донесе още бира и да се разговорят малко.
Юлиян обичаше и ценеше собствената си компания, но вече седмица след “смъртта” си седеше затворен на този таван и не смееше да се покаже навън – все пак още издирваха трупа му, въпреки че историята с катастрофата беше изцяло засенчена от драматичните събития по време на откриването на мола София Шити Център същата вечер.
Ако всичко вървеше както трябва, следващата седмица щеше да хване влака през Калотина за Виена и оттам – самолет за където му видят очите.
Юлиян завъртя вентилатора, пусна малкия чернобял телевизор “Юност” в ъгъла и разцъка жалките четири програми, които ловеше, докато не попадна на новините по националната телевизия. Излегна се на походното легло, мързеливо се почеса по корема и се зазяпа с празен поглед в екрана.
Говорителят тъкмо обявяваше, че партията на шефа на пожарната команда Борче Борисовски също оттегля кандидата си от президентската надпревара в знак на протест срещу бруталния опит за саморазправа с Мити Писалката в мола миналата седмица. Това беше поредната партия, която, подплашена от бруталността на хората на Етъров, си оттегли кандидата и се оплака в ЕС. “Брей, каква солидарност!”, помисли Юлиян и си затърси цигарите под леглото.
В предизборната хроника се появи Вихрен Етъров, който за пореден път се скара на зрителите, наруга правителството и медиите и каза, че няма нищо общо с “покушението” над Мити Писалката.
След Етъров екранът бе запълнен от самия Мити Писалката1. С нажалена физиономия на лицето, той натъкми очилата с рогови рамки на върха на носа си, измъкна от джоба на розовата си хавайската риза поомачкан лист от тетрадка и зачете:
“Уважаеми дами и господа, братя и сестри, във връзка с драматичните събития и опита за покушение над мен, който завърши с трагичната смърт на моя PR и близък приятел Атанас Гейзеров бих желал да направя следното изявление.”
Юлиян изсумтя презрително, но го мързеше да става да сменя канала и продължи да гледа.
“Неговата брутална смърт от ръцете на националистическите лумпенизирани изверги нанесе ужасен удар на гражданското общество и духа и традицията на толерантност в страната, но това няма да ме спре по пътя ми към президентството. Няма да разруши крехкия баланс на мултикултурализъм и успешния етнически модел...”
- На баба ти парашутните гащи - промърмори на глас Юлиян и отпи от бирата си. - Брех, откъде пък ги научи тез сложни думи?!
“... Потресаващата смърт на видния член на хомосексуалното малцинство Атанас Гейзеров хвърли в ужас и потресе цялото общество, но аз искам да ви уверя, че няма да позволя подобно отношение и разпространяването на хомофобски настроения...
- А-а-а, айде стига бе! – промърмори пак Юлиян и стана да се изпикае.
На връщане от тоалетната си помисли дали да не смени канала, но сега на екрана се кипреше вътрешният министър Росен Червенобузков, който, оцелял на поста си след зрелищната издънка във вилата на Жоро Контето, обясняваше надълго и нашироко как смята да се бори с организираната престъпност на специална пресконференция.
- Господин министър, вие все пак не обяснихте присъствието си във вилата на Контето по време на ареста му миналата седмица.
- Аз никога не съм бил там, имате грешка, нещо сте се объркали!2 - отрони министърът и продължи да размахва показалката си пред шаренката презентация, подготвена от личния му PR на PowerPoint.
Юлиян догледа новините, за да види дали ще кажат нещо и за издирването, което вече се беше простряло и отвъд гръцката граница. Не казаха нищо и той допи бирата и стана да спре телевизора – от мачове и глупости по му беше писнало до немай къде, а след бурята вчера Интернетът беше угаснал и не можеше да слуша любимото си рок радио. Пусна си Ретро радио на стария транзистор VEF, изровен от шкафа на бабата на Звяра и пак си накисна главата в мивката.

***

По същото време в партийната централа на Етъров цареше шаш и паника3. Още миналата седмица Лидерът беше пуснал мемо, че забранява черния цвят, но секретарката беше забравила и днес се беше явила на работа с новата си черна къса пола.
Като я видя, Еътров изпищя, закри очи, скри се в гардероба в кабинета си и отказа да излезе оттам цял ден. Пред вратата се събраха всички негови заместници, които го призоваваха да излезе от гардероба, но Етъров само хленчеше и отказваше да излезе. Не помогна нито чайчето от маточина, нито валерианът, нито бойните маршове, изпълнени от новосформирания духов оркестър към партията. Най-накрая заместник лидерите се видяха принудени да прибегнат до крути мерки и се обадиха на Катка. Тя долетя буквално за минути, изгони всички от кабинета и след малко Етъров плахо подаде глава от гардероба, засмукал палец.
- Хайде, миличък, ето ти хапчетата! – проговори нежно Катка. – Няма страшно, ще я уволним тази овца.
- Махни се! – изплака Етъров. – Искам да остана сам.
- Както кажеш, скъпи, само се успокой! Бива ли така да правиш! Така да се излагаш!
- Махни се!
Катка се изнесе на пръсти и Етъров, след като провери дали няма още някой в гардероба, се просна в цял ръст пред портрета на Левски, който го гледаше строго от стената и започна да се моли.
Откакто си продаде душата, Етъров непрестанно сънуваше кошмари и се плашеше и от собствената си сянка. Вече не му помагаше нищо – дори и специалните хапчета, донесени му от един верен поддръжник чак от дъждовните гори на Амазонка, за които се говореше че лекували абсолютно всичко. Настроенията му се сменяха през 15 минути и непрестанно му се струваше, че портретът на стената му се хили и намига. Като капак на всичко, онзи ден любимият му фикус му проговори и се опита да го плесне по задника. Етъров изхвърча с писък от кабинета си и веднага нареди растението да бъде изнесено и изгорено на клада с обвинение в хомофилия. През цялото време, докато огънят гореше, Етъров, издокаран в кафяв костюм, държа пламенна реч пред събралите се зяпачи, без дори и да забележи, че пламъците се разнасят към паркираните наблизо коли. Само навременното пристигане на пожарната, предвождана от Борче Борисовски, успя да предотврати експлозията.
След този инцидент в медиите се появиха нови спекулации относно нормалността на Етъров и всички уплашено шушукаха, че навремето е бил пациент на диспансера в Курило. Няколко журналисти дори отидоха да проверят на място, но миналогодишните наводнения бяха отнесли архивите на болницата и слуховете си останаха недоказани.
Междувременно Еътров отново се разбесня в публичното пространство и обясни, че пожарът е бил атентат срещу него и е бил подпален от хората на Борисовски, който бил забелязан да се мотае наоколо с туба бензин и кутийка кибрит4.

***

Замаян от бирата и жегата Юлиян се унесе в дрямка. Шумът от пристигането на Звяра го стресна и той подскочи и измъкна пистолета изпод възглавницата.
- Аз съм, прибери го това желязо! - каза Васето. - Нося ти провизии и новини.
- А, хубаво. - пормърмори Юлиян и разтри очи.
- Гладен ли си?
- Да.
- Хайде да те водя долу у нас – мама ми е сготвила голяма тава мусака с патладжани.
- Много мило, но аз нали съм мъртъв, а мъртъвците мусака не ядат. Та била тя и с патладжани!
- Спокойно, жена ми отиде при нейната майка и ще се върне чак утре, така че теренът е свободен.
- Прекрасно. - Юлиян си нахлузи джапанките и тръгна към вратата.
- Няма ли да се облечеш първо? - поинтересува се Звяра.
- Жена ти нали я няма?
- Не, но ще скандализираш съседите.
- Е, добре. - Юлиян се върна и намъкна бермуди и една омачкана риза. - Хайде, че съм гладен!
Докато Юлиян се пличкаше в банята и се бръснеше, Звяра сдроби набързо един таратор с много чесън и копър и подгря мусаката. После двамата се настаниха с една хладилна чанта с бира пред телевизора в хола и си пуснаха избрани моменти от световното по ръгби.
Юлиян нагъваше мусаката лакомо и примлясваше доволно.
- Много хубава тая мусака! - изсумтя той. - Почти като на моята майка.
- Моята готви най-хубавата мусака! – заяви Васил с нетърпящ възражения тон.
- От на мама мусаката по-хубава няма, но и тази става. – каза Юлиян и отиде в кухнята да си сипе още.
- Ей, стига си ял! За мен няма да остане! – изръмжа Звяра ревниво.
- Хайде, не бъди такъв егоист! Пак ще ти сготви.
След като омете трета порция мусака под насълзения поглед на Васето, Юлиян спря звука на телевизора и каза:
- Кажи сега какви са новините!
- Откъде да започна?
- Кажи за Габи. По-добре ли е вече? – попита Юлиян със зле прикрита вина.
- Габи е добре – още е много разстроена, но иначе физически е добре. Явно Контето се е държал прилично с нея.
- Аха. – отрони Юлиян.
- Обаче седи и се тръшка за теб. Според Хюи, който й ходил с БиДжей на гости, Габи била ужасно потресна от новината за смъртта ти и непрестанно ревяла за теб.
- А, така-а! – проточи Юлиян. – Ама сериозно ли?
- Ами да, защо? – Васето повдигна вежди. – Обича те жената, нормално е да й е мъчно. Доста време бяхте заедно.
Юлиян погледна Васил изпод вежди и въздъхна тежко. Чувстваше се адски гузен пред Габи, която му липсваше ужасно. Сега му стана още по-криво от думите на приятеля му, но реши да си трае.
- Мислиш ли? – попита той.
- Какво дали мисля? – не разбра Васил.
- Че реве за мен, защото ме обича.
- Сигурно. Защо иначе щеше да бъде с теб толкова време?
- За пари?
- Не ставай смешен, мен! Доколкото знам, тя самата получава добра заплата. Не знам защо си решил, че всички жени си падат по теб заради парите ти.
- Какво искаш да кажеш? – изръмжа Юлиян враждебно.
- А, нищо. – сви рамене Васето.
- Нещо обвиняваш ли ме?
- Чакай бе, мен! Нищо лошо не съм казал! Защо така се репчиш? – Звяра мина в отбранителна позиция. – Нещо много мнителен си станал напоследък!
Юлиян подмина последния коментар с мълчание, запали си цигара и, издухвайки синкав дим през носа си, попита:
- Друго какво става?
- Ами, голяма веселба, но това и по телевизията го дават.
- Аха.
- Твоят приятел Контето яко е загазил и този път измъкване няма. Освен отвличането, са успели да му лепнат още куп грехове и прокурорът не ще и да чуе за сделка.
- Чудно. – усмихна се Юлиян доволно. – Но все пак мисля, че трябваше да ида да му пръсна шибаната тиква.
- Нали се отказа от бизнеса с убиването?
- Щеше да бъде финалната ми творба, преди да се оттегля завинаги.
- По-скоро щеше да си мъртъв, мен ако питаш. – промърмори Звяра.
- Така е, но това не ми пречи да си помечтая.
- Нищо не ти пречи, прав си.
- Друго какво става? Още ли ме издирват?
- Така разправят, но аз лично се съмнявам. Исках да те питам какво да правя по въпроса.
- Погреби ме вече. Достатъчно ме търсиха. Утре ми напомни да ти дам парите дето съм ги приготвил за погребението и организирай нещо за следващата седмица в удобно за всички време.
- Защо чак другата седмица? Ти няма ли да дойдеш?
- Не. Ще взема да се депресирам.
- Както искаш.
- После идете и се напийте подобаващо в моя памет. Така, по ирландски обичай. Рев и сълзи да няма. Жив съм все пак.
- Добре, мен. – Васил се прозя широко.
Юлиян си погледна часовника и установи, че наближаваше полунощ.
- Айде да те оставям да спиш, че като те гледам как се прозяваш... – каза той и се надигна. – Мерси за мусаката! Лека нощ.
- Чакай бе, къде хукна?!
- Горе. Айде до утре!
Юлиян не можа да намери ключа за стълбищното осветление и се заблъска в тъмното по етажите нагоре.
След нечовешките жеги в последните няколко дни, изглежда времето беше на път да се скапе и навън се заформяше страховита лятна буря. На светлината от светкавиците Юлиян напипа дръжката на таванското помещение, отключи и влезе. Огледа се по навик и в отблясъка на поредната светкавица през капандурата мерна нещо бяло на пода пред вратата.
Цъкна крушката висяща от тавана, наведе се и го вдигна. Беше сгънато на две листче. Той го разгъна и зачете: “Г-н Донков, надявам се, че мусаката ви е харесала. Ако не искате това да ви е последната вечеря, елате веднага на парцел 13 на Централните софийски гробища. Излишно е да ви казвам да дойдете сам... Вече ви очаквам.” Подпис, разбира се, нямаше.
Юлиян не беше от страхливите, но сега се уплаши не на шега. Прочете пак бележката и я разгледа на мъждивата светлина на крушката. Помисли да не е някоя злокобна шега на Звяра, но това не беше неговият почерк, а и хич не му беше в стила. Замисли се кой излезе последен от тавана одеве и дали Васил не му беше изчезвал от полезрението, но колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че това не е номер и май ще е най-добре да се разходи до Орландовци.
Юлиян седна на леглото и зарови лице в шепите си. Беше решил, че се е отървал от всичко и всички и най-после ще си заживее спокойно на някой слънчев остров с туземките, но май пак си беше правил сметките без кръчмаря. Запали цигара и пак разгледа бележката – беше писана с най-обикновена химикалка на кариран лист от тефтер със спирала, каквито се продаваха в почти всяка книжарница. Самият Юлиян имаше подобен, но май го беше загубил някъде. Почеркът на автора не беше красив, но за сметка на това – достатъчно четлив и ясен.
Юлиян си погледна часовника – беше седял у Звяра около 2 часа, а откакто намери листа беше минал поне още половин, което означаваше, че няма много време за размотаване. Нахлузи кобура с пистолета си на голо, наметна една хавайска риза и натика бележката, портфейла и телефона в страничния джоб на комбатите си. Юрна се надолу по стълбите и позвъни на вратата на Васето. Той, обаче, явно си беше легнал и не отвори. Юлиян позвъни пак, изчака малко и заблъска по вратата с юмрук, рискувайки да събуди половината кооперация. След 5 минути веригата изтропа и през процепа се показа сънената физиономия на Звяра.
- Какво става? – попита той. – За още мусака ли дойде?
- Извинявай, но може ли да ми дадеш ключовете от колата ти? – зашепна Юлиян.
- Къде тръгна пък сега?! Не виждаш ли, че ще вали? Какво става?
- Утре ще ти обяснявам.
- Ама какво ти става? Много си блед!
- Моля ти се, Васко! И аз не знам какво става, но трябва да отида на гробището.
- Гробището?!
- Да. – Юлиян измъкна бележката от джоба си и я бутна в ръцете на Звяра.
Той я прочете и без повече приказки и обяснения донесе ключовете и документите на колата. Подаде ги на Юлиян с думите:
- Пази се, мен!
- Ще се опитам.
- Като се върнеш ми звънни да кажеш какво е станало.
- Добре.
Юлиян слезе долу и затърси колата на Звяра. Схлупените облаци продължаваха да святкат и беше адски задушно и тежко. Улиците вече бяха опустели – всички се бяха изпокрили в очакване на бурята и само продавачът на вестници на кръстовището още се размотаваше наоколо.
Колата беше паркирана под близкия кестен. Юлиян я отключи, седна, нагласи си огледалото и седалката и подкара с бясна скорост към Орландовци. Порталът на гробището беше заключен, разбира се, и Юлиян се видя принуден да остави колата под едно от огромните стари дървета. После се преметна през оградата, извади пистолета от кобура и тръгна по централната алея. Беше тъмно като в рог и само светкавиците от време на време хвърляха призрачна светлина по околните дървета и гробове.
Юлиян се прокле задето не си взе фенер и стисна пистолета още по силно. Нещо прошумоля откъм близкия гроб и той се завъртя рязко и приклекна, описвайки дъга с дулото на оръжието. Шумоленето спря, после пак започна. Чу се и някакъв мляскащ звук, последван от тихо грухтене. Юлиян продължаваше да клечи и да се взира в тъмнината. Потта се стичаше в очите му, но той не смееше да вдигне ръка да я обърше от страх да не го изненада онова, което сумтеше зад надгробния камък. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, осветен от поредната светкавица, иззад паметника се появи мърляв помияр, стиснал дълъг кален кокал в зъбите си. Вече откачил от притока на адреналин, Юлиян вдигна предпазителя и обра спусъка с намерение да го застреля, но се спря в последния миг – не беше хубаво да вдига шум. Кучето го погледна любопитно и тръгна в обратна посока, все така стиснало кокала.
Разтреперан и задъхан от напрежение, Юлиян се изправи и се облегна на близкото дърво докато нормализира дишането си като упорито се опитваше да не си задава въпроса какъв беше този кокал. Като се поуспокои малко, обърса потта от лицето си и продължи по алеята в търсене на парцел 13 5.
Светкавиците ставаха все по-начесто, но гръмотевиците бяха все още далечни и глухи. Юлиян продължаваше да обикаля и нервите му се опъваха с всяка следваща крачка. По едно време реши да спре и да изпуши една цигара за успокоение. Зарови из джобовете си, но установи, че в бързината е забравил цигарите на тавана. И дъвка нямаше. Той изпсува ядно и продължи.
Скоро съвсем се загуби и попадна в най-старата част на гробищата, която беше обрасла с бръшлян и храсталаци. Близките на погребаните тук софиянци отдавна бяха измрели и тези гробове бяха оставени на произвола на съдбата и милостта на хората и природата. Алея отдавна нямаше и Юлиян се препъваше напосоки между полусрутените паметници в мрака, разкъсван от светкавиците.
Бурята наближаваше. Излезе вятър и засвири между гробовете. Огромните вековни дървета скърцаха и пукаха под напора му, заплашвайки всеки миг да паднат.
След като се препъна и падна в бурените за пореден път, Юлиян се изправи и поспря, за да се опита да се ориентира. Имаше идиотското чувство, че обикаля в кръг и вижда този паметник за трети път. Задъхан, поуплашен и вече сериозно раздразнен, Юлиян се подпря с една ръка на камъка, докато с другата продължаваше да стиска пистолета.
- Добър вечер! – каза басов глас на пейката зад него. – Прекрасна нощ за разходки, нали?
Юлиян се вцепени. Някой натика дулото на пистолет в тила му и го притисна.
- Сега пуснете оръжието, вдигнете ръце встрани и не мърдайте! Ако кротувате, моят млад сътрудник няма да ви застреля.
“Значи са поне двама.”, помисли си Юлиян и се подчини, без дори да се опитва да спори6. Глокът тупна в бурените до краката му и той бавно разпери ръце, като се стараеше да не треперят много.
- Добре изиграхте онзи номер в реката, г-н Донков. Поздравления! Почти ви повярвах.
- Какво искате? – Юлиян бързо възвърна дар словото си, но едва успя да прикрие раздразнението си. – Няма ли за вас по-нормални места за срещи?
- Има, разбира се, но какво по-подходящо място за един мъртвец от гробището? Ха-ха!
- Кой, по дяволите, сте вие?
- Това не е от значение в случая. По-интересното е вие кой сте и по-точно какви умения имате.
“Ох, по дяволите!” помисли си Юлиян. “Няма отърваване от тая работа!”
- Вече се пенсионирах. – каза той на глас.
- Разбира се, разбира се. – сарказмът в гласа на непознатия беше осезаем. – Чувам, че на Фиджи било много подходящо за млади пенсионери като вас.
Юлиян само изсумтя в отговор и пристъпи от крак на крак. Пушеше му се адски, пикаеше му се като на състезателен кон, ръцете му почваха да отмаляват, а онзи кретен все така натискаше дулото в тила му.
- Може би се чудите защо ви повиках? – продължи непознатият.
- Определено. – гласът на Юлиян се загуби в оглушителния трясък на гръмотевицата, паднала съвсем наблизо. Той примижа, но не посмя да мръдне, за да не би “младият сътрудник” да разтълкува движенията му погрешно.
- За да ви предупредя.
Пак светкавица, пак гръм. Вятърът се усили и разгърдената хавайска риза на Юлиян се изду като платно.
- За какво? – попита Юлиян.
Заваляха първите едри капки дъжд.
- Аз знам всичко за вас – както виждате знам дори какво сте вечеряли днес... – непознатият се прокашля. – Ще е срамота такъв добър стрелец като вас да се пенсионира толкова млад. Разбирам ви прекрасно, че имате нужда от почивка. Отидете, починете си, но знайте, че ще ми дотрябвате.
- Ами ако не ме намерите? – поинтересува се Юлиян.
- Не се притеснявайте, господин Донков! Или вече трябва да ви наричам Дончев? Не можете да се скриете от мен, та ако ще и на Луната да отидете. И там ще ви намеря. Имам пълна власт над вас, така че не се опитвайте да ми хитрувате. Може и да ми дотрябвате, а може и да не ми дотрябвате. Междувременно, хванете си влака за Виена мирно и кротко и се отдайте на отдавна заслужена почивка, както планирахте.
Дъждът се превърна в порой и заплющя безмилостно, носен от поривите вятъра.
- Разбрахте ли ме? – попита непознатият след като грохотът на поредната гръмотевица отмина.
- Разбрах ви. – каза Юлиян. – Сега вече може ли да си ходя?
- Разбира се! Приятна вечер. Само ще ви помоля да не вървите след мен. Най-близкият изход на гробището е на около 500 метра точно зад вас.
Натискът на дулото в основата на черепа му изчезна така внезапно както се беше появил. Юлиян се наведе, напипа дръжката на пистолета в калта и го вдигна. После се обърна и с всичка сила побягна към изхода на гробището.
Подкара колата в пороя, сякаш го гонеха хиляди дяволи. Почти не виждаше пътя през плътната водна пелена, но изобщо не намали в желанието си да се махне колкото се може по-скоро. Точно в момента, в който влезе подгизнал до кости във входа на кооперацията на Звяра, дъждът се превърна в град.

***

Малко след пладне Юлиян стоеше сам в спалното купе на международния влак, идващ от Истанбул и гледаше през прозореца. Влакът бавно се отлепи от перона на Централна гара, на който Васето стоеше и му махаше. Юлиян му помаха в отговор, после заключи вратата и седна на най-долната койка.
Със скърцане и клатене влакът се изтъркаля покрай Захарна фабрика, после покрай Сливница и спря в гората над граничния пункт на Калотина. Юлиян подаде мълчаливо паспорта си на митничаря, който погледна снимката, попрелисти го и го подпечата с думите:
- Приятен път, господин Дончев.
- Благодаря! – каза Юлиян.
Когато и сръбският митничар си тръгна Юлиян заключи вратата на купето, после се излегна на койката, натъпка слушалките на iPod-а в ушите си и се унесе с равномерното тракане и поклащане на влака.

***

Месец и половина по-късно

Стиснал чашата със сутрешното кафе, Юлиян се изтегна доволно в люлеещия се стол на верандата, засенчена от палмовата горичка и пусна сателитния канал ТВ България. Не че го измъчваше носталгия по родината7, но му беше интересно какво е станало на президентските избори и дали най-сетне и на колко са осъдили Контето, който вече седмици наред не излизаше от следствения арест.
“Добър вечер, драги зрители”
Юлиян погледна часовника си и се сети, че там сега беше вечер.
“ЦИК обяви окончателните резултати от президентските избори, проведени онзи ден в страната. Вирхен Етъров печели с минимална преднина пред другия кандидат, Димитър Пищовджийски. Господин Пищовджийски обяви, че ще обжалва резултатите, тъй като според него са били фалшифицирани. Както вече ви информирахме, в цялата страна бяха подадени множество жалби за нарушения в изборния ден, включително гласуване по няколко пъти на едно и също лице, както и автобуси с гласоподаватели с разрешение за гласуване по местоживеене, а не по адресна регистрация. В няколко избирателни секции в провинцията поддръжници на кандидата Етъров провеждаха агитация в деня на изборите. Както вече ви разказахме, имаше и случаи на насилие и сблъсъци между застъпници на двамата кандидати.”
Юлиян отпи от кафето си и за кой ли път се запита докога ще продължи почивката му.
“Европейският съюз заяви, че следи ситуацията в страната с притеснение и...”
В момента, в който откъм плажа се зададе Лусия, Юлиян изцяло забрави за новините и насочи цялото си внимание към нея. За днес се бяха разбрали да ходят да се гмуркат в близкия коралов риф и Юлиян се надяваше, че след това най-после ще му се уреди въпросът.
Откакто Лусия се нанесе в съдената вила преди три седмици и дойде на сутринта да го моли за кафе, Юлиян направо беше откачил по нея. Онзи ден тъкмо беше станал и още се мотаеше сънено, когато тази прелестна жена, толкова приличаща на Салма Хайек, плахо пристъпи на верандата му и му се усмихна свенливо. Английският й не беше кой знае какъв, но за сметка на това неговият испански хич го нямаше. Тя се усмихна пак, размаха кафената си чаша и каза “кафе”. Като истински кавалер и добър съсед Юлиян я покани да си пият кафето заедно.
Засега двамата спазваха само добросъседски отношения, но той беше забелязал какви погледи му хвърля и как му се усмихва Лусия и й беше дал да разбере по доста недвусмислен начин, че не му е безразлична.
- Hola, Martin, que tal?8 – провикна се тя и му се усмихна ослепително.
- Ъ-ъ-ъм. – Юлиян се усмихна безпомощно и се подсети, че трябва да си купи някакъв испански разговорник от града.
Той изключи телевизора, допи кафето и стана да я посрещне. Тя взе стъпалата на верандата с един скок, обви ръка около кръста му и кокетно го целуна по бузата. Юлиян я целуна по челото и я погали по къдравата смолисто черна коса. Тя забърбори нещо на испански, а той само продължи да се усмихва. После грабна ключовете на джипа, махна й да го последва и двамата отпрашиха към офиса за лодки и оборудване за гмуркане под наем.

---------------

1 С неговите внушителни форми, ефектът на запълване на екрана бе лесно постижим, въпреки че на широкоекранните плазми се получаваше малко комично.

2 Тази фраза беше станала нещо като мантра за министъра, който, за безкрайна досада на жена си, я повтаряше дори и насън.

3 Това, всъщност, беше нормалното състояние на нещата от около седмица насам и ситуацията само се влошаваше с всеки изминал ден.

4 Това, разбира се, бе подла лъжа – Бат’Борче Борисовски (БББ) ползваше запалка Zippo.

5 Табелите с номерата на парцелите бяха отдавна откраднати от циганите и продадени за скрап, така че навигацията в Централните софийски гробища беше сложна не само нощем, а и денем.

6 Юлиян беше доживял до тази преклонна за човек на мафията възраст като се подчиняваше на заповедите, раздавани от хора, опрели пистолет в главата му.

7 Даже никак. Липсваха му само задължителните неща като цигарки родно производство, ракия, луканка, боза, сирене, баница и кисело мляко.

8 Здрасти, Мартин, как си?




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: fugitive
Категория: Забавление
Прочетен: 186022
Постинги: 45
Коментари: 236
Гласове: 304
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031